Сила на решенията на Конституционния съд, обявяващи закон за противоконституционен*

Сила на решенията на Конституционния съд, обявяващи закон за противоконституционен*
Проф. Живко Сталев

1. Проблемът, предмет на тази статия, е част от по-общия проблем за силата (правния ефект; правните последици) на решенията на Конституционния съд (КС). Като се има предвид, че компетентността на КС е широка и разнообразна (вж. чл. 66, 72, ал. 2, чл. 93, ал. 6, чл. 97, ал. 2 и чл. 149 на Конституцията), очевидно е невъзможно в рамките на една статия да бъде разгледан този по-широк проблем. Правният ефект на решенията на КС зависи от техния предмет (ср. решението по спор, дали атакуваният закон е противоконституционен и решението по спор, дали президентът е нарушил Конституцията, респективно решението, удостоверяващо, че той е тежко болен), така че не е еднакъв, а съществено различен. Ограничаването на статията до проблема за силата на решенията на КС, обявяващи закон за противоконституционен, се налага и поради това, че в сравнение със силата на другите решения на КС, този проблем е най-сложен и политически най-деликатен, защото те неизбежно осуетяват преследваните със закона цели, така че водят до конфликт между мнозинството в Народното събрание, гласувало закона, и КС (вж. № 16). Най-после – и това е най-важното – тези решения най-ярко демонстрират неразривната връзка между КС и двата принципа, прогласени в самото начало на първата глава на Конституцията, посветени на нейните основни начала. Става дума за принципа, че Република България е правова държава (чл. 4, ал. 1) и принципът, че Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат (чл. 5, ал. 1). Правова е държавата, в която даже законодателният орган не е всевластен и неограничен. И той е подчинен на Конституцията. Подчинението му е при това не само прокламирано, но и гарантирано чрез нарочна институция, овластена да контролира дали законите съответстват на Конституцията и да ги обезсилва, ако й противоречат. Тази институция е КС. Затова той е страж, обезпечаващ върховенството на Конституцията, гръбнак на правовата държава. Но тази изключително важна функция той е в състояние да осъществи само чрез силата на решенията, обявяващи за противоконституционни приети от Народното събрание закони. Чрез нея конституционното правосъдие въздържа Народното събрание от издаване на противоконституционни закони (превантивен ефект) и същевременно – ако те въпреки това бъдат издадени – ги обезсилва, като по този начин възстановява силата на Конституцията (защитно-санкционен ефект). Неразривната връзка между основните принципи на Конституцията за правова държава и върховенство на Конституцията от една страна, и конституционното правосъдие – от друга, изисква да се тълкуват разпоредбите на Конституцията (чл. 151, във връзка е чл. 150, ал. 2) и на Закона за Конституционния съд (чл. 14, ал. 6 и чл. 22, ал. 2-4), отнасящи се до силата на решенията на КС, обявяващи закон за противоконституционен, не изолирано, а в светлината на тези основни принципи, така че тяхното спазване да бъде обезпечено. На това изискване се опитва да отговори тази статия.

2. Проблемът за силата на решенията на Конституционния съд, обявяващи, че закон или отделни негови разпоредби са противоконституционни, се състои в правните последици (правна сила, правен ефект), които такова решение поражда. Както ще видим, въпреки че диспозитивът на решението се изчерпва с тази констатация, решението поражда не само сила на пресъдено нещо (вж. № 5-6). Към него Конституцията прикрепва и твърде важен конститутивен ефект, а именно обезсилване на противоконституционния закон (чл. 151, ал. 2 и 3 на Конституцията). Без него противоконституционният закон би останал в сила. Вярно е, че поради силата на пресъдено нещо Народното събрание би било длъжно да отмени противоконституционния закон, но то може да не се съобрази с това задължение. Срещу това бездействие КС би бил безсилен, защото Конституцията не го овластява да наложи издаването на закон, отменящ противоконституционния закон. Затова ядрото на силата на интересуващите ни решения на КС се състои в конститутивното им действие (вж. № 7-10). Проблемът за силата на решенията на КС не се изчерпва с видовете правни последици, които те пораждат. Той включва и въпросите за обективните и субективни предели на тези последици, както и за тяхното действие във времето (обратна сила или важимост занапред). Понеже, както ще видим (№ 11), конститутивният ефект важи по принцип само занапред – за времето след влизане в сила на решението на КС, разглежданият в тази статия проблем включва и въпроса за съдбата на държавните актове и на правните сделки, предприети въз основа на противоконституционния закон, докато е бил още в сила, така че те са заварени от решението на КС, обявяващо закона за противоконституционен (№ 12 –14). Преди да се пристъпи обаче към разглеждане на посочените въпроси е необходимо да се отговори на два предварителни въпроса: кога е налице противоречие между закон и Конституцията и как следва да се окачестви противоконституционният закон с оглед изискванията за валидност, на които и законът трябва да отговаря.

3. Струва ми се, че следва да се отграничат две категории противоречия между закон и Конституция. а) Първата категория включва нарушения на предвидената от Конституцията процедура за приемане и обнародване на закона (например законът е гласуван при липса на необходимия кворум, без да е имало мнозинство от присъстващите в залата народни представители или само на първо четене; обнародван е не въз основа на указ на президента, а по нареждане на председателя на Народното събрание; при вето на президента е приет от Народното събрание с мнозинство не от всички народни представители, а от присъстващите в залата). На практика такива нарушения ще са редки. В повечето случаи те са и по-леко установими. Ако е налице такова нарушение, законът ще следва да се обяви за противоконституционен в неговата цялост. Понеже нарушението по хипотеза е само процедурно, Народното събрание ще може да издаде повторно при спазване на предписаната от Конституцията процедура същия по съдържание закон. Ако е нарушен само редът за обнародване на закона, достатъчно ще бъде същият закон да бъде обнародван надлежно, за да влезе в сила. б) Втората категория включва противоречия по съдържание между уредбата, която законът и Конституцията дават на един и същ проблем. На практика флагрантни противоречия ще са редки (например в противоречие с чл. 31, ал. 7, чл. 40, ал. 1 или чл. 46, ал. 1 на Конституцията законът признава валидността и на религиозен брак, въвежда цензура или давност за престъпления срещу мира и човечеството). По-чести, а същевременно по-спорни и трудни за установяване, са противоречията между смисъла, който имат съответните разпоредби на закона и на Конституцията. В досегашната практика на КС нарушенията от тази категория са имали за последица обявяването на закона за противоконституционен. От друга страна, много рядко законът в неговата цялост ще противоречи по съдържание на Конституцията. Много по-чести ще бъдат случаите, когато на Конституцията ще противоречат само отделни разпоредби. В такъв случай за противоконституционни ще бъдат обявени само те. Останалите разпоредби на атакувания закон ще останат в сила (чл. 151, ал. 3 на Конституцията). Практиката на КС потвърждава този извод.

4. След Конституцията законът е най-висшият по степен нормативен акт. Затова той е който предписва изискванията за валидност, на които трябва да отговарят основаните на него правни актове, независимо от това дали са нормативни или индивидуални, държавноправни или частноправни. Самият закон обаче също е правен акт, така че и той трябва да отговаря на изисквания за валидност. Те са предвидени от Конституцията: а) Законът трябва да бъде приет и обнародван по определения от Конституцията ред и б) по съдържание той трябва да съответства на нейните разпоредби (№ 3). Закон, който не отговаря на някое от тези изисквания, е противоконституционен и затова - опорочен. Той спада към категорията на порочните правни актове. Особеното на закона като порочен правен акт е, че той никога не е нищожен. Според чл. 22, ал. 2 от 3акона за Конституционния съд (съкр. ЗКС) от контролираните от КС правни актове са нищожни само тези, които са издадени от некомпетентен орган, а законът по хипотеза е издаден от Народното събрание, чиято специфична компетентност се състои в издаване на закони (чл. 84, т. 1 на Конституцията). Следователно противоконституционният закон може да бъде само унищожаем. При това унищожаемостта му не може да бъде проверявана и обявявана инцидентно по повод прилагането му. Тази забрана важи и за съдилищата, вкл. върховните съдилища (арг. чл. 150, ал. 2 на Конституцията). Ето защо противоконституционният закон до обявяването му за противоконституционен поражда присъщия му правен ефект според категорията към която спада (за тези категории вж. по-долу № 9). Затова той действа, т. е. подлежи на прилагане, така както и неопороченият закон. За разлика от него обаче той може да бъде, както ще видим (№ 8), обезсилен занапред, именно защото е опорочен. Компетентността да бъде обезсилен принадлежи само на КС (чл. 149, ал. 1, т. 2 на Конституцията). Този режим следва от необходимостта регулиращата сила на закона да бъде стабилна, защото стабилитетът на законите е условие за ред и правна сигурност. Затова презумпцията за валидност, която съпровожда актовете, издадени от компетентни държавни органи, важи с особена сила за законите. Тази презумпция може да бъде оборена само с решение на КС, обявяващо атакуван пред него закон за противоконституционен. От друга страна, именно защото е опорочен, противоконституционният закон не може и не трябва да бъде оставен в сила, защото неговата сила практически обезсилва Конституцията, тъй като инцидентен контрол за съобразност с нея е недопустим. Затова никакво заздравяване на противоконституционния закон не е възможно. Той подлежи на обезсилване без ограничение във времето. Конституцията не въвежда преклузивен срок за сезиране на КС с искане да бъде обявен закон за противоконституционен.

5. Първият правен ефект на решението на КС по спора дали атакуваният закон е противоконституционен е силата на пресъдено нещо. Тя е присъща на всички решения по правни спорове, които КС е компетентен да разрешава (чл. 149, ал. 1, т. 2—8 на Конституцията). Вярно е, че тя не е прогласена изрично нито от Конституцията, нито от ЗКС. Но нея има предвид чл. 14, ал. 6 от ЗКС, когато постановява, че решенията на съда са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани. Тази разпоредба не може да се отнася до конститутивното действие на решенията на КС, с каквото се ползват само решенията, с които се уважават искания по чл. 149, ал. 1, т. т. 2, 4-7 на Конституцията. Всички други решения на КС по правни спорове са само установителни (декларативни). Такива са преди всичко всички решения, с които искането се отхвърля като неоснователно, както и решенията, с които КС се произнася по съответствието с Конституцията на още нератифициран международен договор и решенията по обвинения, повдигнати от НС срещу президента и вицепрезидента. От друга страна, конститутивното действие на съдебните решения важи, както е известно, спрямо всички поради самото си естество, така че не е нужно неговата задължителност спрямо всички да се прогласява изрично. Изводът е, че чл. 14, ал. 6 на ЗКС има предвид правоустановяващото и регулиращото действие на силата на пресъдено нещо и нейното зачитане, подобно на чл. 220, ал. 1 от ГПК. Силата на пресъдено нещо на решенията на КС следва, според мен, наложително и от правосъдното естество на възложената на КС компетентност по разрешаване на правни спорове и от нуждата за стабилност на решенията на КС предвид изключителната важност на възложените му правни спорове. Затова всички проявления на силата на пресъдено нещо, а именно нейното правоустановяващо и регулиращо действие, както и забраната за повторен процес по спор, вече разрешен със сила на пресъдено нещо, важат и за решенията на КС по правни спорове, независимо от това, дали искането, с което е бил сезиран, е било уважено от него или пък е било отхвърлено3 . Обърнем ли поглед към решенията по спор, дали закон противоречи на Конституцията, изводът ще бъде, че при решение, обявяващо закона за противоконституционен, със сила на пресъдено нещо се установява тъкмо противоконституционността и в какво тя се състои, а при решение, с което искането се отхвърля – със сила на пресъдено нещо се установява съответствието на закона с Конституцията. Поради непререшаемостта на вече разрешения спор (ne bis in idem) силата на пресъдено нещо прегражда всяко ново искане относно същия спор, като по този начин вече постановеното решение се стабилизира. От чл. 21, ал. 5 на ЗКС не би могло да бъде направен обратен извод. Според цитираната разпоредба, когато КС се е произнесъл с решение или определение за недопустимостта на направено искане, по същия предмет не могат да се правят нови искания. От тази разпоредба по аргумент за по-силното основание всъщност следва, че постановеното от нея без съмнение важи и когато искането е било отхвърлено по същество. Смисълът на ал. 5 на чл. 21, следователно, е не да отрече забраната да се подновява спорът, когато той е бил решен по същество, а да разпростре тази забрана и когато делото е било прекратено поради недопустимост на искането (например то е направено от лице или лица, нелегитимирани да сезират КС, или пък се отнася до въпрос извън компетентността му).

6. Особеното на силата на пресъдено нещо на решенията на Конституционния съд по правни спорове в сравнение със силата на пресъдено нещо по граждански дела е в много по-широките субективни и обективни нейни предели. а) Въз основа на чл. 14, ал. 6 от ЗКС решенията на този съд са задължителни (обвързват, важат) за всички държавни органи, юридически лица и граждани, т.е. те важат спрямо всички. Всички са длъжни да считат, че атакуваният закон е съобразен с Конституцията, респ., че той е противоконституционен и да съобразят поведението си със силата на пресъдено нещо на решението на КС в зависимост от неговото съдържание. От друга страна, ако например президентът е атакувал закон като противоконституционен и искането му е било отхвърлено като неоснователно, не може главният прокурор или друг орган, овластен да сезира КС (чл. 150, ал. 1 на Конституцията), да предяви искане пред КС да бъде обявен същият закон, респ. - същите разпоредби на този закон, за противоконституционни. Бъде ли, въпреки това, предявено подобно искане, това искане ще следва да бъде отхвърлено като недопустимо. Важимостта на силата на пресъдено нещо спрямо всички съществено допринася за стабилизацията на решенията на КС. Ако тя би важала само за страните по спора, както по граждански дела, спорът за конституционността на закон, например, би могъл да бъде неколкократно подновяван, докато се изчерпят лицата или органите, легитимирани да сезират КС. Това е несъвместимо с изискванията за правна сигурност. б) Известен е спорът между съдебна практика и доктрина у нас по въпроса, дали със сила на пресъдено нещо се ползват и т. нар. главни мотиви на решението или тя се ограничава само до въпроса, дали предявеното с иска материално гражданско право съществува или не съществува5 . За този спор няма място при решенията на КС. При тях много важни съображения говорят в полза на разбирането, че със сила на пресъдено нещо се ползва не само диспозитивът на решението, но и т. нар. главни или носещи мотиви на решението, на които то се крепи, така че без тях то рухва. КС правораздава въз основа на Конституцията. Тя е за него задължителният мащаб за преценка на основателността на искането, с което е сезиран. За да приложи този мащаб, той неизбежно трябва да я тълкува, за да установи смисъла на съответната нейна разпоредба. Поради това тълкуването на Конституцията неизбежно присъства в мотивите на решенията на КС. На това тълкуване те се крепят. Особено това важи, когато той е сезиран със спор, дали даден закон е противоконституционен. От друга страна, важна особеност на нашата Конституция, в сравнение с други конституции (например на Германия) е, че нашият КС разполага с общо правомощие да тълкува Конституцията със задължителна за всички сила (чл. 149, ал. 1, т. 1 на Конституцията). Наред с това всяко искане да бъде обявен закон за противоконституционен, е основано на съответно тълкуване на Конституцията, което сезиращият настоява да бъде възприето от Конституционния съд. По него КС следва да се произнесе без, разбира се, да е обвързан от него. Както постановява чл. 22, ал. 1 на ЗКС, този съд не е обвързан с посоченото от молителя основание за несъответствие с Конституцията. Той може да обяви закона за противоконституционен на друго основание, като приложи друго тълкуване на Конституцията. При това положение възниква въпросът: трябва ли да се ограничи силата на възприетото от КС тълкуване на Конституцията само до делото, с което е бил сезиран, или пък това тълкуване трябва да има същата задължителна сила, каквато има тълкуването по чл. 149, ал. 1, т. 1 на Конституцията? 

Струва ми се, че на този изключително важен въпрос трябва да се отговори утвърдително. Най-важното съображение в полза на този отговор е превантивното, напътстващо значение на даденото от КС тълкуване на Конституцията. Бидейки задължително за всички, то ще напъти всички към съобразено с Конституцията поведение. По този начин ще бъде обезпечено нейното непосредствено действие (чл. 5, ал. 2 на Конституцията), ще бъде осуетено издаването на противоконституционни актове и ще бъдат спестени нови дела пред КС, по които ще се постави същият тълкувателен въпрос, на който КС е дал отговор, който обвързва и КС така, че той не може да се отклони от него. Като всеки съд, така и КС е длъжен да зачита собствените си решения, толкова повече, защото те са задължителни за всички. Най-после, чрез задължителната сила на мотивите всяко решение на КС, а не само чисто тълкувателните (чл. 149, ал. 1, т. 1 на Конституцията), дава своя принос към тълкувателното изясняване, а при нужда, и към тълкувателното доразвитие на разпоредбите на Конституцията , благодарение на което нейното прилагане се улеснява и стабилизира с безсъмнен общественополезен резултат, а именно масово, съобразено с Конституцията поведение на държавните органи, юридическите лица и гражданите. С други думи, и в заключение: задължителната сила на главните мотиви на решенията на КС е важен принос, за да стане Конституцията действащо, живо, прилагано право, претворено в обществена действителност, а не конституция на книга. Към силата на пресъдено нещо се прибавя и нейното зачитане от всички. Последицата от задължението да се зачита решението на КС, обявяващо закон за противоконституционен, е задължението на Народното събрание да не издава отново същия противоконституционен закон8 . Бъде ли това задължение нарушено, повторно издаденият закон ще бъде, разбира се, също обявен за противоконституционен и като последица от това обявяване – обезсилен (вж. № 7 – 8).

7. Докато, както видяхме, силата на пресъдено нещо е присъща на всички решения на КС по правни спорове, конститутивният ефект е присъщ само на някои от тях и по-специално на решенията, които обявяват закон за противоконституционен. Конститутивният ефект, присъщ на тези решения, важи и за решенията на КС, с които той обявява, че закон противоречи на общопризнатите норми на международното право или на международен договор, по който Република България е страна (чл. 149, ал. 1, т. 4 на Конституцията). Първата особеност на конститутивния ефект на решенията, обявяващи закон за противоконституционен е, че за разлика от конститутивните решения по граждански дела, той не се постановява изрично с диспозитива на решението на КС. Диспозитивът на това решение се изчерпва с декларацията, че законът е противоконституционен.

Конститутивният ефект се прикрепва към решението от самата Конституция (чл. 151, ал. 2 и 3 на Конституцията). Тази особеност обаче съвсем не отнема конститутивния характер на решението, защото за него е достатъчно и решаващо, че той настъпва по волята на Конституцията, която стои над волята на КС. Разбира се, КС, когато обявява закон за противоконституционен, мълчаливо желае този ефект, тъй като той му е известен, бидейки постановен от Конституцията.

В какво той се състои?

8. Според чл. 151, ал. 2 на Конституцията законът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане на решението на КС в сила. Какво иска да каже Конституцията с думите: „не се прилага“? Законът се издава, за да бъде прилаган. В прилагането му се състои действието (важимостта) на закона. Ето защо закон, чието прилагане е забранено, престава да действа, изгубва присъщия му правен ефект. Този извод се потвърждава по безсъмнен начин от ал. 3 на същия чл. 151. Според нея „частта от закона, която не е обявена за неконституционна, запазва действието си“. По силата на неумолим аргумент за противното, частта на закона, която противоречи на Конституцията, изгубва действието си, т. е. престава да действа (да проявява своята сила). Следователно тя се обезсилва. В това се състои конститутивният ефект (правната промяна), който Конституцията прикрепва към решението на Конституционния съд, обявяващо закон за противоконституционен. Този ефект точно отговаря на порочността на противоконституционния закон (вж. по-горе № 4). Тя налага унищожаване на този закон чрез обезсилването му. Понеже обезсилването важи занапред, то е сходно с отмяна на закон от Народното събрание. Отмяната прекратява действието на отменения закон занапред. Сходството става още по-пълно, когато Народното събрание би отменило закона не по съображение за целесъобразност, а защото той противоречи на Конституцията. Подобна отмяна, за която няма никакви правни пречки, само би издигнала престижа на Народното събрание. По този начин, без да чака намесата на КС, то само би възстановило върховенството на Конституцията. Изложеното сочи, че становището, според което противоконституционният закон продължавал да съществува, въпреки че е бил обявен за противоконституционен, е неудържимо. То противоречи на чл. 151, ал. 2 и 3 на Конституцията. Опитът да бъде обосновано с изключителната компетентност на НС да отменя законите е неубедителен. Чл. 84, т. 1 на Конституцията, който овластява НС със специфичната за него компетентност да „приема, изменя, допълва и отменя законите“, не може да бъде тълкуван изолирано. Той трябва да бъде тълкуван във връзка с чл. 4, ал. 1 и чл. 151, ал. 2 и 3 на Конституцията. В една правова държава, каквато трябва да бъде Република България, един закон може да бъде обезсилен, и по този начин практически отменен, ако е противоконституционен и чрез решение на КС, обявяващо неговата противоконституционност. С други думи, не само Народното събрание може да отмени закон. Становището, че противоконституционният закон продължава да съществува, докато бъде отменен от Народното събрание, не може да бъде обосновано, както смята проф. Мръчков, и с чл. 22, ал. 4 на ЗКС. Тази разпоредба не се отнася до въздействието на решението на КС спрямо противоконституционния закон, а до правните последици, възникнали от държавни актове, правни сделки и други юридически факти, основани на противоконституционния закон през периода на неговото действие (вж. по-долу № 13). Последиците от решението на КС спрямо силата (действието) на самия противоконституционен закон (за тях вж. № 9) са уредени от Конституцията (чл. 151, ал. 2 и 3), така че не се нуждаят от уредба от чл. 22, ал. 4 на ЗКС. Нещо повече, тази уредба би противоречала на Конституцията, ако би се отнасяла до материята, вече уредена от чл. 151, ал. 2 и 3 на Конституцията по начин, коренно различен от уредбата, дадена с чл. 22, ал. 4 на ЗКС. От друга страна, възниква естественият въпрос, на който проф. Мръчков не дава отговор в своята статия: в какво се състои продължаващото съществуване на закон, който е обезсилен, чието прилагане е забранено? Опитаме ли се да отговорим на този въпрос, веднага ще видим, че претендираното „съществуване“ е невъзможно. Съществуването на закона не се състои във волеизявлението на Народното събрание, с което той е бил приет, нито в обнародването му в Държавен вестник материализиращо като документ това волеизявление. Съществуването на закона се състои в породения от него правен ефект (вж. по-долу № 9), т. е. в това, че той важи, действа и се прилага. Закон, чието прилагане е забранено (чл. 151, ал. 2 на Конституцията), престава да съществува. Още от римското право и досега важи максимата, че трайното неприлагане на един закон го отменя чрез desuetudo. Тази отмяна чрез неприлагане е най-доброто доказателство, че един закон, чието прилагане Конституцията е забранила, не може да продължи да съществува. Истината е, че той е престанал да съществува. Обратното становище е опит да се обезсили конститутивният ефект на решението на КС, обявяващо закон за противоконституционен.

В подкрепа на разбирането, че противоконституционният закон не може да продължи да съществува след решението на КС, прогласяващо неговата противоконституционност, говорят и две други съображения: а) чл. 151, ал. 2 на Конституцията не важи само за законите. Той важи за всички актове на Народното събрание и на президента, които КС е овластен да контролира въз основа на чл. 149, ал. 1, т. 2 на Конституцията. Хвърлим ли поглед на тези други актове, които Народното събрание (вж. за тях чл. 84, т. 4-15 на Конституцията) или президентът (вж. за тях чл. 98, т. 1-13 на Конституцията) са овластени да издават, ще видим, че е изключено те да продължат да съществуват, след като са обявени за противоконституционни от КС и като последица от това не могат да се прилагат (чл. 151, ал. 2 на Конституцията). Нима е възможно, например, да продължи да съществува решението за избор на министър-председател, за смяна на министър, за създаване или закриване на министерства, за избор на председател на Българската народна банка, за назначаване на посланик и т. н. след обявяването му за противоконституционно. Но ако при тези актове това е изключено, защо ще е възможно при законите? б) Според § 3, ал. 1 от преходните и заключителни разпоредби на Конституцията „разпоредбите на заварените закони се прилагат ако не противоречат на Конституцията“. Изводът е, че ако те противоречат на Конституцията, те не подлежат на „прилагане“. В забраната да се прилагат се състои непосредственото отменително действие на Конституцията (вж. бел. 1). И тези ли разпоредби, чието прилагане е забранено, подобно на законите, които са обявени за противоконституционни (чл. 151, ал. 2 на Конституцията), „продължават на съществуват“, понеже само НС могло да отменя законите? От друга страна, няма съмнение, че неприлагането на заварените закони, които противоречат на Конституцията, е равнозначно на тяхната отмяна, така че същото важи и за закона, който е обявен от КС за противоконституционен.

9. За да разберем в пълнота и дълбочина правните последици от обезсилването на противоконституционния закон, трябва да бъдем наясно относно неговия правен ефект. Законите са нормативни актове. Специфичният правен ефект на нормативния акт се състои в създаване, отмяна или изменение на правни норми. В съответствие с този ефект има три категории закони: закон, който само създава нови правни норми, като урежда материя (обществени отношения), която преди този закон не е била правно уредена; закон, който само отменя съществуващи преди това правни норми, и закон, който изменя действащи преди това правни норми (ср. чл. 84, т. 1 на Конституцията). Специфично за тази трета категория закони е, че те едновременно отменят действащи преди тях правни норми и създават на тяхно място нови правни норми. При тях нормоотменящият ефект се съчетава с нормосъздаващия.

а) Когато противоконституционният закон е бил само нормосъздаващ, неговото обезсилване води до обезсилване на създадените от него правни норми. Уредената от тях материя става отново неуредена. Създава се впечатлението на нежелателен правен вакуум (законодателна празнина).

Някои окачествяват този вакуум като правен абсурд. Всъщност не винаги се стига до такъв вакуум при обезсилване на нормосъздаващ закон. Например, ако в противоречие с чл. 40, ал. 1 на Конституцията бъде издаден закон, който въвежда цензура, обезсилването на този закон няма да доведе до правен вакуум. Вместо въведената с този закон цензура, ще важи режимът на свобода на печата и другите средства за масова информация, прогласен от Конституцията. От друга страна, даже и да би се стигнало, поради обезсилване на нормосъздаващия закон, до законодателна празнина, тази празнина е желателна, защото обезсилената уредба е противоконституционна, така че нейното обезсилване е обществено полезно, а не вредно. Следователно абсурд няма.

б) Ако е обезсилен като противоконституционен един нормоотменящ закон, ще бъде преустановено неговото нормоотменящо действие. Последицата ще бъде, че отново ще започне да действа отмененият от обезсиления закон предходен закон, понеже неговата отмяна е престанала да важи. Да се издава от Народното събрание нов закон, повтарящ отменения закон, е абсолютно ненужно. То ще представлява напразно губене на време, сили и средства. От друга страна, обезсилването на нормоотменящия закон изгубва целия си практически смисъл, ако не би се приело, че след неговото обезсилване отменените норми не започват отново да действат, макар че пречката за тяхното действие е отпаднала с влизане на решението на КС в сила. Колко е неприемлива обратната теза, би могло да се илюстрира с един драстичен пример. От чл. 31, т. 7 на Конституцията, който изключва погасяване чрез давност на наказателното преследване и изпълнението на наказанието за престъпления против мира и човечеството, следва безсъмнено, че според Конституцията тези деяния трябва да бъдат наказуеми. Ако с нормоотменящ закон съответните състави на Наказателния кодекс са отменени и КС обезсили този закон като очевидно противоконституционен, нима те не биха били по право възстановени след влизане в сила на решението на КС?

в) Когато бъде обезсилен като противоконституционен нормоизменящ закон, преустановява се действието и на двата негови ефекта - нормоотменящият спрямо предходната уредба и нормосъздаващият спрямо въведените с него нови правни норми. Ето защо, както в случая на обезсилване на нормоотменящ закон, започват отново да действат тия разпоредби на предходния закон, които са били отменени с противоконституционния нормоизменящ закон. Изключено е да се приеме, че обезсилването на противоконституционния нормоизменящ закон важи само за създадените от него нови правни норми, а не засяга нормоотменящия му ефект спрямо предходната уредба. Обезсилването обхваща по необходимост и двата ефекта, защото те са неразривно свързани: нормосъздаващият не може да се прояви без нормоотменящия - иначе би се стигнало до едновременното действие на противоречиви, взаимноотричащи се правни норми, което е недопустимо. Затова в правната теория е всеобщоприето, че когато с нов закон се дава уредба, несъвместима с уредбата, дадена на същата материя с предходен закон, той се счита за отменен, даже новият закон да не предписва изрично, че той се отменява. Ето защо обратното становище, че обявяването на нормоизменящ закон за противоконституционен не възстановявало действието на отменените с него разпоредби на предходната уредба, не може да бъде споделено. То противоречи на Конституцията, защото води до прилагане и в бъдеще на противоконституционния нормоизменящ закон, що се касае до постановената с него отмяна на предходната уредба, въпреки че тази отмяна е обезсилена (чл. 151, ал. 2 и 3). При това не трябва да се забравя, че противоконституционността на нормоизменящия закон (подобно на нормоотменящия) може да се състои не в противоречие по съдържание с Конституцията, а в нарушаване на процедурата за приемане на закона (вж. по-горе № 3). Наред с това критикуваното становище води и до недопустима законодателна празнина, защото в преди това уредената от закона материя няма да действа нито предходната, съобразена с Конституцията уредба, нито новата противоконституционна уредба. Предимството на застъпваното тук становище е, че то осуетява тази законодателна празнина (правен вакуум), защото вместо новата противоконституционна уредба започва отново да действа отменената с нея предходна уредба. Както се вижда, упрекът, отправян към Конституционния съд, че със своите решения той предизвиквал правен вакуум, всъщност важи за тези, които го критикуват 14.

г) Законът, с който се допълва преди това издаден закон (чл. 84, т. 1 на Конституцията), не би следвало да се разглежда като някаква четвърта категория закони. Той спада към категорията, към която принадлежи по своето съдържание допълненият закон, така че може да бъде като него било нормосъздаващ, било нормоотменящ или нормоизменящ. Затова за последиците от неговото обезсилване, когато е противоконституционен, важи казаното в б. „а – в“.

10. Друга важна последица от обезсилването на противоконституционни нормосъздаващи или нормоизменящи закони е, че едновременно с тяхното обезсилване се обезсилват и издадените въз основа на тях подзаконови нормативни актове. Те не могат да надживеят смъртта на закона, на който се основават. Обратното становище би имало за резултат, че чрез тях противоконституционната уредба ще продължи да се прилага и действа, макар че е вече обезсилена, т. е. в противоречие с чл. 151, ал. 2 и 3 на Конституцията. Този извод следва и от чл. 13, ал. 1 на Закона за нормативните актове, предписващ изрично, че отмяната на закон има за последица и отмяна на подзаконовите актове, основани на отменения закон. За яснота органът, издал подзаконовия нормативен акт, може да обяви, че неговото действие (изцяло или само относно тия разпоредби, които са противоконституционни) се преустановява. Ще се касае обаче само за един декларативен акт, защото обезсилването на подзаконовия нормативен акт настъпва по право едновременно с обезсилването на закона, на който той е основан.

11. Следващият твърде важен и, както ще видим, твърде сложен въпрос във връзка със силата на решенията на КС, обявяващи закон за противоконституционен, е този за действието във времето на обезсилването на този закон и като последица – за действието във времето на самия противоконституционен закон. От гледище на сравнителното конституционно право съвременните конституции дават на този въпрос взаимно отричащ се отговор. Според едни от тях (например конституцията на Германия), решението на Конституционния съд има обратна сила. Противоконституционният закон се счита обезсилен от деня на неговото влизане в сила. Според други конституции (например конституцията на Австрия – чл. 140, ал. 3, на Италия – чл. 136, ал. 1), решението на КС действа занапред. Противоконституционният закон се счита обезсилен от деня на влизане в сила на решението на КС, така че в периода между неговото издаване и решението на Конституционния съд той действа. В полза на всяко от тези две противоречиви разрешения стоят важни съображения. Обратната сила на решението на КС брани непосредственото действие на Конституцията, като не допуска то да бъде осуетено нито за един момент от противоконституционния закон. Понеже той е опорочен (вж. по-горе № 4), той следва като всеки порочен правен акт да бъде унищожен с обратна сила. По този начин неговото действие тотално се осуетява. Действието на обезсилването на противоконституционния закон само занапред брани правната сигурност и доверяването на адресатите на закона, че той е съобразен с Конституцията. Това доверяване произтича от оборимата презумпция за валидност, с която законът се ползва (вж. по- горе № 4). Правната сигурност би била чувствително застрашена от обратната сила на решението на КС, защото то може да бъде постановено дълго време след като противоконституционният закон е бил издаден поради липсата на преклузивен срок за сезиране на КС (вж. № 4). От друга страна, несъобразяването на закона с Конституцията може да бъде само процедурно, докато по съдържание той е съобразен с нея. Затова преобладаващото разрешение на дилемата за действието във времето на решението на КС, с което противоконституционният закон се обезсилва, е действие на това решение занапред. Тъкмо това разрешение е възприето от нашата Конституция: неприлагането (обезсилването) започва от деня, когато е влязло в сила решението на КС. Според чл. 151, ал. 2 на Конституцията, решенията на Конституционния съд влизат в сила, както нормативните актове (чл. 5, ал. 5 на Конституцията), след изтичане на три дни от обнародването им в Държавен вестник. Изводът е, че обезсилването на противоконституционния закон започва да важи след изтичане на този срок. Още тук заслужава да се отбележи (вж. за подробности №№ 12 –15), че нито едно от двете принципни разрешения на въпроса за действието във времето на решението на КС не може да бъде приложено докрай. От тях има изключения. Държи ли се сметка за тях, на практика разликата между обратна сила и действие на решението занапред се намалява.

12. На тази основа следва да бъде анализиран проблемът за действието във времето на самия противоконституционен закон. Отговорът на този проблем не може да бъде даден само въз основа на чл. 151, ал. 2 на Конституцията. Той само прогласява принципа, че обезсилването на противоконституционния закон важи занапред. От този принцип има обаче изключения, а именно: незабавното действие на обезсилването спрямо заварени от него правоотношения, възникнали под действието на противоконституционния закон (чл. 151, ал. 2); спиране на висящи производства, за да се изчака решението на КС (чл. 150, ал. 2 на Конституцията и чл. 182, б. „г“ ГПК) и преуреждане на заварени правоотношения, възникнали под действието на противоконституционния закон, чрез издаден от Народното събрание закон (чл. 22, ал. 4 на ЗКС). Преди да се спрем на тези изключения, трябва да видим обаче, какво следва от са¬мия принцип, че в периода от издаване на противоконституционния закон до неговото обезсилване той действа (прилага се, важи). От този принцип следва, че всички влезли в сила държавни актове (съдебни решения и присъди, индивидуални административни актове и т. н.), издадени въз основа на противоконституционния закон, остават в сила. Те не могат да бъдат атакувани след решението на КС по съображение, че противоречат на Конституцията. Запазват своята валидност и всички правни сделки, основани на противоконституционния закон, независимо от това, дали са едностранни, двустранни или многостранни (например решения на общи събрания на корпоративно организирани юридически лица). Същото важи и за правните последици, прикрепени към други юридически факти, визирани от хипотезиса на нормите, породени от противоконституционния закон. Платеното въз основа на задължения, породени от държавни актове, правни сделки или други юридически факти, не подлежи на връщане като платено без правно основание. Следователно никакво преквалифициране на приключените правоотношения, възниквали въз основа на прилагане на противоконституционния закон, не е възможно. Напуснем ли обаче зоната на приключените правоотношения и навлезем ли в зоната на правоотношенията, които са висящи (неприключени) по времето, когато е влязло в сила обезсилващото решение на КС, действието на противоконституционния закон спрямо тези правоотношения се преустановява, защото според чл. 151, ал. 2 на Конституцията неговото прилагане е вече забранено. Спрямо тези висящи правоотношения той повече не може да се прилага. Лицата, придобили права въз основа на противоконституционния закон, не могат след неговото обезсилване да се позовават на тях, защото признаването на тези права предпоставя прилагане на противоконституционния закон, а той по хипотеза е вече обезсилен, така че не може да бъде приложен. В това се състои незабавното действие на обезсилването на противоконституционния закон, предписано от чл. 151, ал. 2 на Конституцията. Биха могли да бъдат дадени следните примери за незабавно действие на обезсилването спрямо висящи правоотношения, възникнали въз основа на противоконституционния закон: правото да се иска изпълнение на неизпълнени задължения, възникнали въз основа на противоконституционния закон, се погасява, независимо от това, дали задължението е публичноправно (например плащане на данък, изпълнение на наказание) или гражданско; иск, предявен за защита на гражданско право, възникнало въз основа на противоконституционен закон, ще трябва да бъде отхвърлен, ако обезсилването настъпи по време на висящността на делото пред първоинстанционния съд или пред съда, пред който решението, основано на противоконституционния закон, е било обжалвано и т. н. С други думи, общото правило, че правата, придобити въз основа на отменен закон се признават, освен ако той има обратна сила, не важи спрямо правата, придобити въз основа на противоконституционен закон, ако тези права не са вече упражнени (осъществени), а осъществяването им е висящо. Основанието за тази разлика, следваща от чл. 151, ал. 2 от Конституцията е, че опората на тези права е един порочен, противоконституционен закон. Ако незабавното действие на обезсилването на такъв закон не би важало, то той би подлежал на прилагане дълги години след като е обезсилен, а тъкмо това чл. 151, ал. 2 на Конституцията цели да осуети. Същият извод следва и от чл. 22, ал. 4 на ЗКС, според който възникналите правни последици от акта, който е обявен за противоконституционен, се уреждат от органа, който го е издал. Когато този акт е закон, Народното събрание следва да уреди съдбата на висящите правоотношения, възникнали въз основа на противоконституционния закон (вж. по-долу № 15). Ако придобитите въз основа на противоконституционен закон права биха подлежали на признаване и осъществяване и след обезсилването му, чл. 22, ал. 4 би бил излишен - не би съществувал проблемът, на който тази разпоредба цели да даде отговор.

13. Като предпоставя разгледаното незабавно действие на обезсилването, още по-съществено е изключението, което чл. 150, ал. 2 на Конституцията въвежда от принципа, че обезсилването на противоконституционния закон действа занапред. Според чл. 150, ал. 2, когато установят несъответствие между закона и Конституцията, Върховният касационен съд или Върховният административен съд спират производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд, който те имат право да сезират според ал. 1 на чл. 150. До създаването на тези съдилища, техните правомощия се упражняват от Върховния съд. Ако цитираната разпоредба не би важала, Върховният съд би бил длъжен да реши делото съобразно противоконституционния закон, защото по хипотеза той не е още обезсилен, така че продължава да важи и затова следва да бъде приложен. С чл. 150, ал. 2 Конституцията очевидно цели да осуети прилагането на противоконституционния закон по висящото дело и затова постановява то да бъде спряно, за да се изчака решението на КС, обезсилващо противоконституционния закон, та въз основа на него да се откаже прилагането на този закон спрямо правоотношението, предмет на делото. Спирането би било напълно безцелно, ако по делото би трябвало да се приложи противоконституционният закон, както това следва от чл. 151, ал. 2 на Конституцията, прогласяващ, че обезсилването важи занапред - от деня, когато влезе в сила решението на КС (вж. по-горе № 11). Изключението, което чл. 150, ал. 2 на Конституцията въвежда спрямо посочения принцип, е, следователно, безсъмнено. В хипотезата, която чл. 150, ал. 2 има предвид, обезсилването на противоконституционния закон има всъщност обратна сила. То важи и спрямо правоотношения, за които би следвало да се приложи противоконституционният закон. Целта на тази обратна сила е да се осуети прилагането на противоконституционния закон спрямо висящи правоотношения, които са предмет на спор, както и постановяване на съдебни решения, които в непродължително бъдеще могат да се окажат в противоречие с решението на Конституционния съд. Затова ми се струва, че делата трябва да се спират не само когато са висящи пред Върховния съд, а в бъдеще пред ВКС и ВАС, но и когато са висящи пред други съдилища, но само при условие, че КС е вече надлежно сезиран с искане да бъде обявен за противоконституционен закон, който е от значение за изхода на делото. Това ограничително изискване следва от съображението, че другите съдилища не са овластени сами да сезират КС. Те само могат и са длъжни въз основа на чл. 13 от Закона за съдебната власт да поискат от Върховния съд, а в бъдеще от ВКС и ВАС, да упражнят правомощието си по чл. 150, ал. 1 на Конституцията16. Спирането на дела, висящи пред други съдилища, следва от принципа за равенството на гражданите пред закона, прогласен от чл. 6, ал. 1 на Конституцията. Гражданите и юридическите лица биха се оказали в неравно положение пред закона, ако спрямо страни по дела, висящи пред Върховния съд, противоконституционният закон не би бил приложен, защото делото ще бъде спряно в очакване на решението на КС, а по дела, висящи пред другите съдилища, той би бил приложен, защото делото няма да бъде спряно. От друга страна, по силата на чл. 182, б. „д“ ГПК съдът е длъжен да спре делото, когато пред него или пред друг съд е висящо (разглежда се) дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на делото. Няма съмнение, че въпросът за валидността на подлежащия на прилагане закон е преюдициален спрямо изхода на делото.

14. Разгледаното спиране на дела, изходът на които зависи от образувано пред КС дело относно противоконституционността на закон, поставя един по-общ въпрос: не трябва ли не само съдилищата, но всички държавни органи, юридически лица и граждани да се въздържат от предприемане на правни актове (подзаконови нормативни актове, индивидуални административни актове, включително решения на Народното събрание или на президента, решения на общи събрания на корпоративно организирани юридически лица, други едностранни и двустранни правни сделки), основани на закон, вече атакуван пред Конституционния съд като противоконституционен? Струва ми се, че на този важен въпрос трябва да се отговори утвърдително. Първото съображение в подкрепа на утвърдителния отговор е, че така са длъжни да постъпят съдилищата. Спирането на образувано пред тях дело, чийто изход зависи от изхода на дело, образувано пред КС за отмяна на закон, атакуван като противоконституционен, е не друго, а въздържане да се постанови решение, основано на закон, атакуван като противоконституционен. Ако съдилищата са длъжни да се въздържат да постановяват решения, основани на атакувания закон, защо същото задължение да не важи за другите адресати на същия закон? Ако не би съществувало задължение за въздържане, би било насърчено извличането на едни или други облаги чрез умишлено избързване да се предприеме съответният акт, за да бъде изпреварено решението на КС, с което законът би бил отменен като противоконституционен, за да се обоснове валидността на предприетия акт чрез позоваване на чл. 151, ал. 2 на Конституцията, прогласяващ, както видяхме, принципа, че решението на КС действа занапред. Подобно насърчаване е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава. Те изискват обезкуражаване на подобно поведение, изчакване на решението на КС, а не умишлено негово изпреварване. Изпреварването е и затова неоправдано и укоримо, защото предприемането на съответния акт не се отлага за неопределено време. Напротив, досегашната практика на КС сочи, че той решава бързо делата, с които е сезиран, особено делата, по които се атакува закон като противоконституционен. В разискваната хипотеза няма и съображения за правна сигурност и доверяване върху издадения закон, защото той е вече атакуван, така че върху него тегне съмнението, че той е може би противоконституционен. При това чрез ежедневния печат, радиото и телевизията атакуването на закона пред КС се широко оповестява, така че става достъпно за всички, особено за държавните органи. Най-после, изпреварването е нежелателно, като се имат предвид неизбежните усложнения, които обезсилването на противоконституционния закон предизвиква в основаните на него все още висящи правоотношения, заварени от обезсилването (вж. № 12 и 15). Тъкмо такива ще бъдат правоотношенията, породени от изпреварващите актове, като се има предвид малкото време, което дели тези актове от обезсилването на противоконституционен закон. Да се създават умишлено чрез изпреварващи актове подобни усложнения, очевидно не може да бъде насърчено. Актът, предприет в нарушение на разглежданото задължение за въздържане, би следвало да се счита за опорочен и ще подлежи на атакуване по реда, съответстващ на неговото естество. В атакуемостта се състои санкцията, обезпечаваща изпълнението на задължението за въздържане.

15. Усложненията, до които може да се стигне относно висящи правоотношения, заварени от обезсилването на противоконституционен закон, е невъзможно да бъдат изчерпателно предвидени и предварително уредени. До противоконституционен закон може да се стигне във всеки от клоновете на нашето право, във всяка от многобройните и тъй различни материи, уредени от тях. Затова е изключено чрез общи правила, важащи за всички тях, да се даде отговор на проблемите, породени от въздействието, което обезсилването на противоконституционен закон оказва върху заварените висящи правоотношения, основани на този закон. Тези проблеми изискват конкретна уредба, приспособена към отделните категории правоотношения, към конкретните особености на отделни групи от случаи. Затова на прав път е чл. 22, ал. 4 от ЗКС, когато се отказва от обща уредба и възлага на Народното събрание да уреди с нарочен закон въздействието на обезсилването на противоконституционния закон върху заварените висящи правоотношения. Достатъчен е, струва ми се, примерът с наказателна присъда, основана на противоконституционен закон, обявяващ за престъпление деяние, което преди това не е било наказуемо (чл. 5, ал. 3 на Конституцията). Трябва ли тази присъда да остане в сила само защото е била постановена преди обезсилване на противоконституционен закон или тя трябва да бъде отменена чрез възобновяване на делото, както това предвижда § 79 от германския закон за конституционния съд?

16. Авторитетът на Народното събрание, неизбежният конфликт (подземен или открит), до който се стига при обезсилване на закон като противоконституционен, между него и КС, усложненията в заварени висящи правоотношения, основани на противоконституционен закон, когато той бъде обезсилен, налагат такъв подход и мерки от страна на Народното събрание и на КС, които да намалят до минимум издаването на противоконституционни закони и неоправданото обезсилване на закони, чиято противоконституционност е съмнителна. В дискусионен порядък ще си позволя да скицирам някои препоръки.

а) На първо място, трябва решително да се тури край на подценяването, наследено от миналото, на въпроса, дали даден законопроект е съобразен с Конституцията с оглед дадените от него разрешения на съответните проблеми. Не би следвало вниманието да се концентрира почти изключително върху целесъобразността, разумността и справедливостта на разрешенията, дадени от законопроекта. Проверката му от тези гледища е необходима и полезна, но тя трябва да бъде съпътствана през всички стадии на изработване, разглеждане и приемане на законопроекта от грижлива проверка, дали предпочитаните разрешения съответстват на разпоредбите и духа на Конституцията, особено по въпросите, уредени от глава първа и втора (основни начала; основни права и задължения на гражданите), които предопределят съдържанието на законодателните разрешения. Ако има съмнения относно смисъла на Конституцията, разумният подход е да се поиска от КС нейното тълкуване (чл. 149, ал. 1, т. 1) и да се съобрази законопроектът с него. Този превантивен подход, съчетан с обуздаване на политическите увлечения, с вслушване в критиката на опозицията, че законът противоречи на Конституцията, и особено с чувството за мярка, ще предпази приетия закон от атакуване пред КС. В тази връзка заслужава изцяло да бъде споделено правилното предупреждение на проф. Мръчков, че законодателството не е партийно, а държавно дело.

б) Чувството за мярка и зачитане престижа на Народното събрание трябва да ръководят КС, когато упражнява поверения му от Конституцията контрол спрямо атакуван пред него закон. Нормално е да се предполага, че Народното събрание се е съобразило със задължението си за предварителен, превантивен контрол за съобразност на законопроекта с Конституцията. Затова проверката на закона от КС трябва да започне с опит, дали не е възможно законът да бъде така изтълкуван, че противоречието му с Конституцията, което би се получило при друго възможно тълкуване на същия закон, да се избегне. Когато е възможно съобразено с Конституцията тълкуване на атакувания закон, неговото обявяване за противоконституционен е изключено, защото в действителност няма да е налице противоречие между смисъла на закона и смисъла на Конституцията. За да се обезпечи обаче, че законът ще се прилага в смисъла, приет от Конституционния съд, между него и КС, усложненията в заварени висящи правоотношения, основани на противоконституционен закон, когато той бъде обезсилен, налагат такъв подход и мерки от страна на Народното събрание и на КС, които да намалят до минимум издаването на противоконституционни закони и неоправданото обезсилване на закони, чиято противоконституционност е съмнителна. В дискусионен порядък ще си позволя да скицирам някои препоръки.

а) На първо място, трябва решително да се тури край на подценяването, наследено от миналото, на въпроса, дали даден законопроект е съобразен с Конституцията с оглед дадените от него разрешения на съответните проблеми. Не би следвало вниманието да се концентрира почти изключително върху целесъобразността, разумността и справедливостта на разрешенията, дадени от законопроекта. Проверката му от тези гледища е необходима и полезна, но тя трябва да бъде съпътствана през всички стадии на изработване, разглеждане и приемане на законопроекта от грижлива проверка, дали предпочитаните разрешения съответстват на разпоредбите и духа на Конституцията, особено по въпросите, уредени от глава първа и втора (основни начала; основни права и задължения на гражданите), които предопределят съдържанието на законодателните разрешения. Ако има съмнения относно смисъла на Конституцията, разумният подход е да се поиска от КС нейното тълкуване (чл. 149, ал. 1, т. 1) и да се съобрази законопроектът с него. Този превантивен подход, съчетан с обуздаване на политическите увлечения, с вслушване в критиката на опозицията, че законът противоречи на Конституцията, и особено с чувството за мярка, ще предпази приетия закон от атакуване пред КС. В тази връзка заслужава изцяло да бъде споделено правилното предупреждение на проф. Мръчков, че законодателството не е партийно, а държавно дело.

б) Чувството за мярка и зачитане престижа на Народното събрание трябва да ръководят КС, когато упражнява поверения му от Конституцията контрол спрямо атакуван пред него закон. Нормално е да се предполага, че Народното събрание се е съобразило със задължението си за предварителен, превантивен контрол за съобразност на законопроекта с Конституцията. Затова проверката на закона от КС трябва да започне с опит, дали не е възможно законът да бъде така изтълкуван, че противоречието му с Конституцията, което би се получило при друго възможно тълкуване на същия закон, да се избегне. Когато е възможно съобразено с Конституцията тълкуване на атакувания закон, неговото обявяване за противоконституционен е изключено, защото в действителност няма да е налице противоречие между смисъла на закона и смисъла на Конституцията. За да се обезпечи обаче, че законът ще се прилага в смисъла, приет от Конституционния, даденото от него тълкуване на закона трябва да се счита задължително за всички. До същия извод трябва да се стигне въз основа на силата на пресъдено нещо, с което, както видяхме, се ползват мотивите на решенията на КС (вж. № 6, б. „б“). От друга страна, при съмнение относно смисъла на Конституцията по даден въпрос КС би трябвало да се въздържи да отрече застъпеното от законодателя тълкуване и да го замести с не по- сигурното свое тълкуване, като по този начин го прогласи за задължително. Изводът е, че обявяването на закон за противоконституционен е оправдано и наложително, когато несъвместимостта му с Конституцията е несъмнена. Струва ми се, че ако всяка от двете институции – Народното събрание и КС – би се съобразила с предлагания подход, между тях би се установило твърде полезно сътрудничество, което би изключило конфронтацията и би намалило до минимум случаите, когато КС би обезсилил закон като противоконституционен.

в) Този подход се толкова повече налага, като се има предвид, че обезсилването на закон като противоконституционен неизбежно осуетява постигането на целите, които мнозинството, гласувало за закона, е искало да постигне с него. Затова по спорове относно съобразността на закони с Конституцията конституционното правосъдие неизбежно има политическо значение независимо от волята на КС. Това обяснява, но само по себе си не оправдава упреците, които понякога се отправят към КС, че се е ръководил не от правни, а от политически съображения при обявявяне на закон за противоконституционен. За да бъдат неоспорими, решенията на КС трябва да се основават изключително на строга конституционна законност. От други съображения той не може да се ръководи. Дали законодателното разрешение е целесъобразно, разумно и справедливо, е от изключителната компетентност на Народното събрание, така както от изключителната компетентност на КС е да контролира съобразността на законите с Конституцията. Всяка от двете институции би следвало да зачита компетентността на другата.

г) Като се имат предвид усложненията, до които се стига неизбежно, когато обезсилването на противоконституционния закон въздейства върху висящи правоотношения, основани на противоконституционен закон, желателно е да се скъси до минимум периодът на влизане на противоконституционния закон в сила до обезсилването му. Скъсяването изисква незабавно сезиране на КС от легитимираните за това лица и бързо решаване от КС на спора, дали атакуваният закон е противоконституционен. Досегашната практика сочи, че тези изисквания се спазват. Ако към бързината на сезирането и решаването се прибави и въздържане да се прилага законът след като той е вече атакуван пред КС (вж. № 14), обемът на усложненията, предизвикани от обезсилването на противоконституционния закон, допълнително ще се свие. Тази статия не претендира да е изчерпала проблемите, които възникват във връзка със силата на решенията на КС, обявяващи закон за противоконституционен. Тя съд не претендира също така да е дала единствено правилния отговор на тези проблеми. Те са много и сложни. Те изискват дискусия и съвместни усилия на представителите на нашата правна наука, и то не само на тези, които се занимават е конституционно право. Предмет на критично обсъждане в нашия правен печат трябва да станат и решенията на КС, предвид тяхното изключително важно значение за тълкувателното доразвитие на Конституцията и чрез него за бъдещото съдържание на нашето законодателство, доколкото то е предопределено от нея. Обстоятелството, че решенията на КС са задължителни за всички, не е никаква пречка за техния обективен критичен анализ23. Той е необходим и полезен, защото ще бъде принос към подобряване в бъдеще на практиката на КС.

ЛИТЕРАТУРА

Мръчков, В. Решенията на Конституционния съд не отменят законите, в. Дума от 23.06.1995, Попов, С. Делим ли е законодателният акт, Капитал прес, от 31.07.1995; Спасов, Б. Конституционният съд оглежда закона, а парламентът оправя последиците; в. Труд от 18.08.1995; Сталев, Ж. Конституционният съд „възкресява“ стария закон, когато отменя новия, в. Труд от 26.07.1995; Akel, Azzola und andere, Kommentar zum Grundgesetz fur die BRD, Bd. 2, Lichterhand, 1989; Benda E. Klein E Lehrbuch des Verfassungsprozessrechts, Heidelberg, 1991; Bleibtreten, Klein, Brockmayer, Kommentar zur Grundgesetz, Frankfurt/M, 1990; Deutsche Rechtspraxis (Hrg Messerschmidt), Miinchen, 1991; Munch, J., (Hrg), Grundgesetz — Kommentar zum’Grundgesetz, 2 Aufl., Bd. 3, Miinchen, 1991; Pestalozza, Ch., Verfassungspro- zessrecht, 3 Aufl., Miinchen, 1991; Rinken, A., (Hrg), Kommentar zum Grundgesetz fur die BRD, Neuwied, 1989; Ritterspach, Th„ Probleme der italienische Verfassungsgeri- chtsbarkeit, Zu 20 Jahre Corte Constituzionale, Archiv des oeffentlichen Rechts, Bd. 104, Heft 1, 1979; Schlaich, K., Das Bundesverfassungsgericht, 2 Aufl., Bonn, 1991; Seuffert, W Uber Gesetzgebung, Rechresprechung und Bindungswirkungen, Archiv des offentlichen Rechts, Bd. 104, Heft 2, 1979; Simon, H., Verfassungsgerichtsbarkeit, Handbuch des Verfassunsrechts, Bd. 2, Berlin, 1984; Sturm, Fr., Rechtsgeschiift und Verfassungswidriges Gesetz, Frankfurt/M, 1962; Wischerman, N.. Rechtskraft und Bin- dungswirkung verfassungsgerichtlichen Entscheidungen, Berlin, 1979.

*Из “Конституционният съд и правното действие на неговите решения”, Живко Сталев, Нено Неновски, изд. “Сиби”, 1996 г.

Без компенсация за винетките заради COVID-19

Предишна новина

ДДС става 9% за заведенията и развлекателния сектор от 2021 година

Следваща новина

Коментари

0 Коментара

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.