Обхватът на следенето на контактите в интернет е пряко нарушение на Конституцията *

Обхватът на следенето на контактите в интернет е пряко нарушение на Конституцията *

Разпоредбите за Закона за електронните съобщения, които регламентират съхранението на трафични данни, ограничават прекомерно неприкосновеността на личния живот и на свободата на кореспонденцията и на другите съобщения и са в разрез с Конституцията. Това е записано в становището на Върховния касационен съд (ВКС) по делото, заведено от омбудсмана Константин Пенчев, с което Конституционният съд е сезиран за противоконституционност на разпоредбите в ЗЕС за съхранението до 1 година на трафични данни и използването им за разкриване на престъпления и издирването на лица.

Конституционният съд беше сезиран, след като през април Съдът на Европейския съюз (СЕС) обяви Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент за запазване на данни, създадени или обработени, във връзка с предоставянето на обществено достъпни електронни съобщителни услуги или на обществени съобщителни мрежи, за нищожна. Промените в българското законодателство бяха прокарани през 2010 г. от правителството на ГЕРБ под предлог, че вътрешното право трябва да се приведе в съответствие с европейските норми, въпреки опасенията, че така ще се отвори широко вратата за следене в интернет. Според статистиката на Софийския районен съд, цитирана от в. "Сега", през миналата година службите са отправили 8345 искания за разкриване на трафични данни. За сравнение – през 2012 г. те са били 8257, а една година по-рано – 6918, което показва сериозен ръст.

Публикуваме резюме на Становището на ВКС (докладчик Галина Захарова), прието миналата седмица на Пленума на съда, което според нас високо професионално и достъпно показва как националните съдии могат на практика ефективно да допринесат за "установяване на справедлив международен ред".

Конституционно дело № 8/2014 г., образувано на 15.04.2014 г. по искане на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционността на разпоредбите на чл. 250а – 250е, чл. 251 и чл. 251а от Закона за електронните съобщения. В искането са изложени аргументи за противоречие на атакуваните разпоредби на Закона за електронните съобщения (ЗЕС) с чл. 5, ал. 4, чл. 32, ал. 1 и чл. 34 от Конституцията на Република България (КРБ).

Искането за установяване на противоконституционност на атакуваните разпоредби от ЗЕС с КРБ, така, както е развито в искането на омбудсмана, повдига широк спектър от въпроси. Освен обсъждането на проблематиката от гледна точка на чл. 32, ал. 1 и чл. 34, ал. 1 от КРБ – неприкосновеността на личния живот и свободата на кореспонденцията и другите съобщенията, искането засяга специфични аспекти за влиянието на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и Съда на Европейския съюз (СЕС) при упражняване правомощието на КС по чл. 149, ал. 1, т. 2 от КРБ за установяване на съответствието на законите с Конституцията, а в частност поставя и въпроси за въздействието на преюдициалното заключение върху преценката за конституционосъобразност на законовите разпоредби.

Разпоредбите на Хартата утвърждават и надграждат "правата, които произтичат по-специално от общите за държавите-членки конституционни традиции и международни задължения, както и от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, от приетите от Съюза и от Съвета на Европа социални харти, от практиката на Съда на Европейския съюз и на Европейския съд по правата на човека". Затова стандартите й имат своето значение за разкриването на действителното съдържание и смисъл на националните конституционни разпоредби и не следва да бъдат подценявани като мащаб за оценка на конституционосъобразеността на оспорената уредба.

С решение от 8 април 2014 г. по съединени дела С-293/12 и С-594/12 с предмет преюдициални запитвания, отправени на основание чл. 267 от ДФЕС от High Court (Ирландия) и Verfassungsgerichtshof (Австрия), Съдът на Европейския съюз, разширен състав, е обявил за невалидна Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета на Европейския съюз от 15 март 2006 г. за запазване на данни, създадени или обработени, във връзка с предоставянето на обществено достъпни електронни съобщителни услуги или на обществени съобщителни мрежи и за изменение на Директива 2002/58/EО поради несъответствие с разпоредбите на чл. 7, чл. 8 и чл. 52, § 1 от Хартата.

Установената от СЕС невалидност на Директива 2006/24/ЕО не води автоматично до отпадане на националната законодателна уредба, с която са били транспонирани изискванията на Директивата. Създадената със ЗИД ЗЕС (обн. – ДВ, бр. 17 от 2010 г., в сила от 10.05.2010 г.) национална регламентация, въвеждаща изискванията на невалидната Директива, остава валидна, макар съществуването й вече да не може да бъде оправдано с необходимостта от транспониране на изискванията на отменената Директива. Действието на транспонираните разпоредби може да бъде преустановено по законодателен път или при упражняване на съответните правомощия от КС. Хартата е ключов документ за тълкуване на основните права на ЕС, поради което практиката на СЕС в областта на основните права може и следва да се отчита при разрешаването на въпроса за конституционност на съответните оспорени законови разпоредби. Интерпретацията на основните права следва да се влияе от критериите на Хартата и тълкуването им от СЕС, така, както ЕКПЧ и даденото от ЕСПЧ тълкуване на разпоредбите й са се превърнали в "косвено … мерило за проверка конституционосъобразността на закона."

С оглед на това ВКС намира, че решението на СЕС от 8 април 2014 г. по съединени дела С-293/12 и С-594/12 има особено важно значение за оценката на съответствието на оспорените с искането на омбудсмана разпоредби с КРБ.

В светлината на посочените принципни постановки ВКС счита, че формулираното задължение на предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, да съхраняват трафични данни, очертаният обхват на данните и срокът на пазенето им представляват сериозно ограничение на конституционно закрепените от чл. 32, ал. 1 и чл. 34, ал. 1 от КРБ права на гражданите на неприкосновеност на личния им живот и свободата на кореспонденцията и другите съобщения.

Неприкосновеността на свободата на кореспонденция и на другите съобщения (чл. 34, ал. 1 от КРБ) е гаранция за неприкосновеността на личния живот, част от който е комуникацията между хората.

Наред с КРБ, правото на неприкосновеност на личния живот и свободата на съобщенията, включващи и кореспонденцията като вид съобщение, на всеки човек са гарантирани от чл. 12 от Всеобщата декларация за правата на човека, чл. 17 от Международния пакт за граждански и политически права, чл. 8 от ЕКПЧ, чл. 7 от Хартата. В доклада си (1979 г.) по делото Van Oosterwijk срещу Белгия Европейската комисия по правата на човека (Комисията) е очертала правото на зачитане на личния живот и неприкосновеността на кореспонденцията по чл. 8 от ЕКПЧ като "право на частна сфера, правото на всеки да живее, доколкото го желае, защитен от публичност.

Чрез предвиденото задължение за съхраняване на трафични данни по чл. 250а, ал. 1 от ЗЕС доставчиците на обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги набират огромна база информация, от която със значителна точност се локализира местонахождението на потребителя на услугата, установява се кой и с кого е комуникирал, честотата и продължителността на общуването, използваните услуги и т.н. Дори без сведения относно съдържанието на съобщенията, трафичните данни очертават достатъчно ясна и пълна картина на социалните контакти на потребителите, разкриват интересите и действията им, позволяват установяване на местонахождението им в определени моменти и проследяване на мобилността им.

Съхраняването на такава информация, а следователно обработването на лични данни по смисъла на чл. 2 и § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на личните данни (обн. ДВ, бр. 1 от 2002 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 15 от 2013 г.), се явява съществена интервенция срещу неприкосновеността на личния живот и свободата на кореспонденцията и другите съобщения на гражданите. Такава намеса на самостоятелно основание представлява и регламентираният от чл. 250б – чл. 251 от ЗЕС достъп до данните по чл. 250а, ал. 1 от ЗЕС.

Изложените дотук доводи кореспондират с констатациите на СЕС, залегнали в решението от 8 април 2014 г. по съединени дела С-293/12 и С-594/12 за обявяването на невалидността на Директива 2006/24/ЕО. Съдът е приел, че данните, които доставчиците на обществено достъпни електронни съобщителни услуги или на обществени съобщителни мрежи следва да запазват за определен период (не по-кратък от шест месеца и не по-дълъг от две години, считано от датата на съобщението) на основание чл. 3 и чл. 5 от Директива 2006/24/ЕО, дават възможност да се установи лицето, с което даден абонат или регистриран ползвател се е свързал и начинът за това, времето на съобщението, мястото, от което то е направено, честотата на съобщенията на абоната или на регистрирания ползвател с определени лица през определен период.

Съвкупността от тези данни позволява да се изведат "много точни заключения за личния живот на лицата, чиито данни са били запазени, например относно навиците им в ежедневния живот тези данни, мястото на постоянно или временно пребиваване, ежедневните им или други пътувания, упражняваните дейности, социалните връзки на тези лица и социалните кръгове, в които се движат". СЕС е заключил, че предвиденото от Директивата съхраняване на тези данни само по себе си засяга пряко и конкретно личния живот, а следователно и правата, гарантирани от чл. 7 от Хартата. Допълнителна намеса в тези основни права се осъществява и чрез достъпа на компетентните национални органи до съхранените данни. Директивата води и до намеса в основното право на защита на личните данни, гарантирано от чл. 8 от Хартата. СЕС е отчел произтичащата от Директива 2006/24/ЕО намеса в основните права, провъзгласени в чл. 7 и чл. 8 от Хартата, като "силно изразена" и "особено тежка", особено с оглед обстоятелството, че запазването на данните и последващият достъп до тях се осъществяват без абонатът или регистрираният ползвател да са информирани за това, което може "да породи усещане в съзнанието на съответните лица, че личният им живот е обект на постоянно наблюдение".

Вярно е, че зачитането на личния живот и свободата на кореспонденцията и на другите съобщения не са абсолютни права. Ограничението им поначало е допустимо, след като съществува конституционно установена възможност за това, изпълнени са предвидените от КРБ условия за намесата и е спазен принципа за пропорционалност, трайно зачитан в практиката на КС.

Съгласно чл. 32, ал. 2 от КРБ намеса в личния живот може да се допусне "в предвидените от закона случаи", а чл. 34, ал. 2 от КРБ изисква и допълнителни условия за ограничаване неприкосновеността на кореспонденцията и другите съобщения – "разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления". Следователно, уредбата на чл. 250а – 250е, чл. 251 и чл. 251а от ЗЕС поначало е съобразена с изискването за конституционно установена допустимост на ограничаването на основни права със закон.

Чл. 250а, ал. 2 от ЗЕС обаче предвижда, че данните по ал. 1 на чл. 250а се съхраняват "за нуждите на разкриването и разследването на тежки престъпления и престъпления по чл. 319а – чл. 319е от Наказателния кодекс, както и за издирване на лица". Очертаните от чл. 34, ал. 2 от КРБ параметри на допустимата намеса в свободата на кореспонденцията и другите съобщения са по-тесни от обсега на ЗЕС – само за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления, като не обхващат нетежките престъпления, каквито са почти всички компютърни престъпления (с изключение на чл. 319а, ал. 5 от НК) и издирването на лица. В тази й част разпоредбата на чл. 250а, ал. 2 от ЗЕС е в пряко противоречие с нормата на чл. 34, ал. 2 от КРБ, като недопустимо надхвърля конституционните рамки на възможното ограничение на неприкосновеността на съобщенията.

На въпроса дали въведените с чл. 250а, чл. 250б, чл. 280в, чл. 250г, чл. 250д, чл. 250е, чл. 251 и чл. 251а от ЗЕС ограничения на неприкосновеността на личния живот и на свободата на кореспонденцията и другите съобщения представляват "наложително, подходящо и съразмерно правно средство за постигане на визирания от Конституцията резултат в условията на демократичното общество, което балансирано защитава правата и свободите на всички свои членове" не може да бъде даден положителен отговор.

Сред най-неприемливите характеристики на оспорената от омбудсмана регламентация на чл. 250а от ЗЕС е неимоверно широкият обхват на лицата, засегнати от предвидените във връзка със съхраняването и достъпа до трафичните данни мерки. Намесата в личната сфера на ползвателите не е поставена в зависимост от "някакъв белег на противоправно поведение, в частност от наличието на данни за извършено престъпление". Не са предвидени никакви изключения дори по отношение на лица, чиято комуникация е поверителна и представлява професионална тайна.

Уредбата е приложима също така за всички електронни съобщителни средства и за всички трафични данни, без да е разграничена с оглед на посочените в чл. 250а, ал. 2 от ЗЕС цели. Задължението за съхранение обхваща всички данни, без оглед на връзката им с наличието на конкретни или поне ориентировъчни данни за престъпна дейност и независимо от обстоятелството дали реално биха могли да допринесат за разкриването или разследването на тежки престъпления или на компютърни престъпления.

С оглед значителния срок на съхранение на трафичните данни (12 месеца) продължителността на вмешателството в частния живот на лицата и в свободата на кореспонденцията им може да бъде определено като дълготрайно. Тези обстоятелства неминуемо внушават на хората опасения, че са подложени на безпричинно непрекъснато следене, което ограничава свободата и непринудеността на общуването и редуцира честота и интензивността на употребата на най-разпространените съвременни средства за комуникация.

Изложеното дотук обуславя изводите на ВКС, че въведените с оспорените разпоредби на ЗЕС ограничения на неприкосновеността на личния живот и на свободата на кореспонденцията и на другите съобщения са безусловни, всеобхватни и постоянни, което положение е конституционно нетърпимо.

Атакуваната законодателна регламентация на съхраняването и достъпа до данни, създадени или обработени във връзка с предоставянето на обществено достъпни електронни съобщителни услуги и/или на обществени съобщителни мрежи, не само не гарантира в достатъчна степен правата и свободата на гражданите съгласно чл. 4, ал. 2 от КРБ, а напротив – несъразмерно ги накърнява. Нарушено е и изискването за определеност на ограничителните мерки, тъй като не са ясни критериите, определящи обхвата и основанието за съхраняване на трафичните данни спрямо всички потребители на електронни услуги и/или публични мрежи.

*Публикацията е препечатана от сайта "Съдебни репортажи". Заглавието е на "Правен свят".

Още по темата

Прокуратурата "приземи" първото дело за "Авиоотряд 28"

Предишна новина

Огромното недоверие към съдебната система е заради начина, по който тя се управлява

Следваща новина

Коментари

0 Коментара

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.