Митко Делев е роден в 1967 г. в гр. Перник. Завършва Националната гимназия за древни езици и култура „Константин Кирил философ”. Следва в Софийския университет история и класическа филология, където печели и конкурс за редовен докторант. Защитава допълнителни магистърски степени във Франция и Англия като редовен член на авторитетното научно Общество за изучаване на кръстоносните походи и Латинския Изток. За разработката си „Западна Европа на Балканите 11-13 век” получава докторска титла. В продължение на четвърт век е преподавател по история, история на културата и латински език в НГДЕК. Автор е на десетки статии, предимно във френската научна периодика и на няколко учебника за българското средно училище.

 „Симеон не бил велик, защото сам постигнал това, което цар, министри и генерали взети заедно не успели да свършат през двете балкански и двете световни войни. Средновековният човек по други причини го смятал за такъв, защото нямал никаква културна нужда нито да напише, нито да пее „Край Босфора шум се вдига”. Макар че той стигал до Цариград, когато си поиска, не – Фердинанд.”

В 893 г. Князът Светец захвърлил монашеското расо, препасал меча и събрал под благочестивия си авторитет верните боили и князе. Без особено усилие Плиска била превзета, а бащата лично заповядал първородният му син да бъде арестуван, ослепен и хвърлен в тъмница. А накрая точно като в приказките свикал цялото си „царство” и пред огромното многолюдие дал на третия си син короната и строгата заръка да следва посоката на истинската вяра и правилната политика.

Хладният научен поглед най-напред би забелязал, че този драматичен разказ дължим на абата Регинон от далечния лотарингски манастир в град Прюм (Западна Германия), докато византийските съседи го подминават с мълчание. А после успокоително би прибавил, че преднамереното физическо увреждане (най-често ослепяване) е средновековна традиция, която лишава потърпевшия от всяка възможност за достъп до престола. Там можел да седи само напълно здрав човек. A най-накрая с иронична усмивка би завършил, че Владимир Расате бил свален най-вече заради намерението му да наруши мира с Византия. Докато въображението на съвременника би направило емоционален опит да си представи как баща причинява подобна жестокост на рожбата си и да потърси оправдание за Борис в сложното трасе на границата между добро и зло. Такава неподозирана случайност поставила княз Симеон пред прага на величието. В нея сякаш имало и има някаква недопустима нередност. Навярно затова анонимният автор, написал „Чудото на Свети Георги с българина”, не се поколебал да я преодолее с твърдението си, че Симеон сам изгонил брат си от трона.

Кое истина и кое не в повестта на събитията, новият и млад български владетел поел от баща си наследство, богато на успехи, и бъдеще, забременяло с неотложни задачи. Първата и най-важната от тях нямала нищо общо с дрънкането на оръжие, та дори победоносно. Тя била липсата на ясна и подобаваща титла на монарха в новата българска монархия. Това няма как да не учуди днешната масова, пуснала остра котва аксиомата за Симеон като завоевател на земи и крайбрежия. Синонимната ни връзка между царско могъщество и гранично разширение разбираемо се ражда в последните десетилетия на Възраждането, когато идеята за собствена територия е основна част от идеята за свобода. В десетилетията след 1878 г. тя поема върху себе си и патоса на войните за национално обединение. Не я подминава и териториалната алчност, довела до голямата Европейска война от 1914 - 1918 г. Патриарсите на родната медиевистика живеели в тези времена. А всяко поколение неизбежно рисува контура си върху листа на историята както всяко негово потомство неизбежно „търка” излишния графит.

Но ако погледнем с очите на средновековния българин, през есента на 893 г. в България царял не териториален недоимък, а - административен хаос. Преславският вече владетел си имал нова столица, но си нямал адекватна титла. От титлата на владетеля обаче зависел не само личният му престиж, но и мястото на държавата му в йерархията на християнската общност. От нея зависел и размерът на сигурността, с която би обградил благополучието на своя народ. Средновековният човек затова е средновековен, а не модерен, защото винаги би предпочел сигурността пред свободата. Или по-точно нямал нуждата да прави разлика между тях. По време на пандемия и локдауни лесно можем да го разберем.

Вече стана дума, че решението на Борис да смени прабългарското „хан” със славянското „княз” е доста проблематично като факт, въпреки устойчивото му присъствие в историческото ни самосъзнание. Дори да приемем, че това действително се е случило, нейното трайно утвърждаване в българската средновековна държавност не е било възможно. Племенният произход на титлата логично предполагал броят на нейните носители в обществото да не е бил само една личност, а много повече - поне колкото броят на славянските племена в държавата. Изпитващото дълбок сакрален пиетет към йерархията средновековно общество не би могло да допусне подобен правен абсурд. Нейната поява в най-ранните старобългарски текстове била пряко свързана с нуждата от превод на „прабългарското” хан. И тук естествено стигаме до въпроса - кои били конкретни измерения на тази нужда и какво правело нейното удовлетворяване неизбежно. Езикът на Преславската и Охридската книжовни школи обективно погледнато е старобългарски. Неговите характеристики – фонетични, морфологични, лексикални - са първият еволюционен темел на съвременния български. Само че авторите от тези две школи предпочитали да говорят за славянски език и славянска азбука. И техният избор имал монолитна мотивация. Новият писмен език, създаден от Светите братя и техните ученици, още от самото си начало поел тежката роля на сакрален. Той оформил своя граматичен облик и лексикално-понятиен апарат именно в превода на Свещеното писание. За да стабилизира качеството си на такъв, той задължително трябвало да изведе такива свои характеристики, които да го равнопоставят с другите два сакрални езика в Европа тогава – гръцкият и латинският. И докато той, сдобил се наскоро с азбука, не можел да претендира с хилядолетно литературно наследство, можел съвсем обективно да докаже способността си да функционира като международен език. Очевидно е и днес, че названието „славянски” предоставяло тогава далеч по-ефективни възможности отколкото „български”. Славянският не можел да се похвали с вековно книжовно наследство, но задължително в горната връзка трябвало да заяви способност да „преведе на себе си” и най-отвлечените текстове от Платон и Аристотел, от Свещеното писание и от християнската теология. Особено що се отнася до последната, където терминологията имала изключително значение, доколкото тя била название на една или друга част от християнския сакрум. Такива думи в славянския от средата на 9. век нямало, защото и славянското мислене нямало такива понятия. От тази гледна точка трябва да си дадем сметка, че Константин – Кирил Философ и Методий създавали не само нова графична система, те откровено създали нов език с нов терминологичен апарат. Оттук произтича и литературният вкус на авторите от Златния век да не се допускат чуждици в текстовете, а всичко, което подлежало на превод, да се преведе. Това трябвало да се случи и се случило с титлата „хан”.

За да можем да осъзнаем с всичките си сетива нуждата от този превод, просто трябва да си представим как днес отваряме Стария завет и виждаме, че четири негови книги носят вместо заглавието „Царе” заглавието „Ханове”. Убеден съм, че всеки съвременник би изпаднал в състояние на тотален цивилизационен шок независимо от приумицата напоследък да кръщават и локомотиви на български ханове. А какво да правят старобългарските книжовници преди Симеон да извоюва и буквално, и преносно правото на съществуване на титлата „цар”? В този тесен смисъл славянското „княз” било далеч по-приемливо. Само в този смисъл обаче, защото, както отбелязахме миналия път, нямало как ханът да стане княз, след като два века е имал в подчинение десетки князе.

И така в ранната есен на 893 г. Симеон поел висшата власт в България без необходимата юридическа яснота нито в „качеството” на какъв управлява, нито какво управлява. Днес оценяваме кръщението и официализирането на старобългарския като безусловни исторически завоевания. По този начин ги възприемал и тогавашният българин иначе те не биха се случили и утвърдили в живота му. За разлика от него ние обаче съвсем не си даваме ясна сметка за факта, че това били и две колосални светогледни експлозии, чието разрушително действие било видимо на часа, докато съзидателният му потенциал щял да се разгръща бавно и постепенно в течение на вековете.  Взривната вълна помела много от това, с което българите били свикнали, но пораженията, нанесени върху титулатурната традиция, трябвало да бъдат възстановени с безусловно предимство. Владетелската титла в шаблона на сравнително кратка словесна формула изразявала, аргументирала и защитавала пред международната общност административния порядък в държавата. Всяка дума, включително предлозите и съюзите, всяко граматично окончание и падежна служба носели свръхважни и устойчиви смисли, които маркирали структуроопределящите жалони на политическия колектив. С оглед на високото му образование и нарочния му избор от княз Борис можем да приемем, че младият, тридесетгодишен Симеон бил наясно с всичко това още с поемането на скиптъра. Създаването на нова титулатура на новия владетел в нова България била на пръв поглед непосилна задача. Първо, защото нейното изпълнение изисквало от внезапния престолонаследник да създава не само вътрешни закони, но – и нови правила в християнските „международни отношения”. Второ, защото християнската история не познавала такъв прецедент, който би могъл да му служи за пример. Но както нерядко се случва в историята едно „неразумие” (цитирам византийски автор) на василевс Лъв VІ Мъдър случайно завъртяло събитията в полезна за княз Симеон посока.

През пролетта на 894 г. „дълбокият”, продължаващ вече тридесет години, мир между България и Константинопол бил нарушен в резултат на „търговия с влияние”. Този император бил дълбоко и искрено влюбен в своята втора съпруга Зоя. Без качества за политик, но с талантлива и устойчива склонност за научни занимания, той издигнал нейния баща Зауцес до пръв след себе си в империята. За тъст си той учредил и нова титла „василеопатор” – „баща на императора” в буквален превод от средногръцки. Зауцес имал роб – скопец Мусик, който наскоро след издигането на господаря си се запознал и сприятелил с двама търговци от Елада – Ставрикий и Козма. Последните явно доста страдали от конкуренцията на българските търговци по пазарите на Константинопол. Ето защо те подкупили най-напред Мусик, а чрез него и Зауцес. Добрали се по този начин до императора, те си издействали административно предимство пред българските търговци. На последните им било забранено да упражняват стопанската си дейност в Цариград, която била преместена в Солун и обложена с по-високи такси. Преславският владетел реагирал веднага – първо дипломатически, а после и с оръжие. Военните действия с известни прекъсвания продължили 10 години, като в хода им Симеон показал впечатляващи способности и като стратег, и като дипломат. Достъпът на българската търговия до византийската столица бил възстановен, а държавните граници получили известно разширение в Беломорска Тракия и вероятно в областта на Драч (Дуръси, дн. Албания). Освен тези категорични постижения имало и нещо друго – далеч по-важно.

Един незначителен, поне в мащаба на междудържавните отношения, повод станал причина (играта на думи е нарочна) за преустановяването на дълбокия мир между две християнски страни. Ще оставя настрана споровете дали официализацията на старобългарския език не е истинският, скрит мотив за имперската враждебност, за да обърна внимание на друго – същият този мир, за чието съхранение Борис жертвал зрението на първородния си син, бил нарушен заради една дребна търговска „далавера” (както бихме казали на жаргон днес). Къде остават думите за майчина грижовност и дъщерна отплата, за бащина добронамереност и синовен дълг, за християнска обич и единство, с които патриарх Фотий поучавал в миналото новопокръстения плисковски хан. Оттогава не били минали и четиридесет години…

Поводът за тази война прибавил към сложния комплекс от вътрешни причини за създаването и утвърждаването на нова владетелска титла и една външна – Византия и нейните възгледи за супремация (превъзходство/лидерство) в християнския свят и този свят изобщо. В отговор на тази цивилизационна провокация и благодарение на високото си образование Симеон изработил стройна концепция за ролята на българите в строежа на човешката вселена изобщо и в частност за българското място във византийската външна политика. И с неуморима енергия се впуснал в нейното осъществяване на дело. Но и с ясното съзнание, че създаването на нова титулатура изисква от него да стане законодател не само за своя народ, но и законодател в международните отношения тогава. Последното неизбежно означавало да стане и воин… Внасянето на промени в тогавашните междудържавни правила нямало как да стане единствено с дипломатически аргументи. Първо, защото зад тях стоели вековни и сакрални светогледни традиции. Второ, защото средновековието, въпреки култа му към тънките и фини фигури на Бог и светците от иконите, обожавало силата, особено мъжката сила. Само победителят имал право на думата.

Миналия път вече казахме, че кръщението изправило княз Борис пред нова и непозната цел – да изгради необходимите бариери и филтри срещу превръщането на византийското културно и религиозно влияние в политическо. В стратегията му за нейното постигане основополагаща роля играела независимостта – независима църква и независим официален език. Още първите години от управлението му обаче убедили Симеон, че това не е достатъчно, а високото му образование дало отговор защо е така – за ромеите и покръстените българи си оставали варвари. Ромейското самосъзнание и представа за света почивали върху факта, исторически напълно верен, че тяхната страна освен всичко останало била и първата християнска държава. Наистина Армения имала хронологическо предимство с едно десетилетие, но не управлявала цялата средиземноморска цивилизация. Името Константинопол ежедневно напомняло и на ромеи, и на варвари за Свети, Свети Константин и Елена. Византия била първата, а всичко „първо” по космологична нужда се създавало от Бог. Сътворена от Него, тя нямало как да не бъде съвършена човешка организация -  толкова съвършена колкото и природата, където търсим съзерцателна почивка от „мръсното” ежедневие в направения от нас град. Свещен дълг, ниспослан от Създателя, изисквал Империята да установи на земята този порядък какъвто има в небесното царство. Както Христос ръководи ангелското си войнство така василевсът отговарял пред него за реда и благополучието в цялото ойкумене – тази част от вселената, която е заселена с хора. Ойкуменето му принадлежало по Божие право и неговата власт рано или късно щяла да се простре до най-далечните му граници. Единствено човешките неразбории на човешкото несъвършенство временно отлагали това. Единствено неговата власт обаче му била дадена пряко от Бога, докато останалите християнски владетели следвало да я получат от Константинопол. Те били духовни синове или по-млади братя на василевса. Авторитетът на Византия като наследник на Римската империя и като отражение на небесното царство бил толкова силен, че всички останали държави и монарси се съобразявали с него. Така принципите на ойкуменизма се превръщали в закони на междудържавните отношения. В съседство с тази дълбоко мотивирана пренебрежителност и враждебност княз Симеон проумял, че единствено със самостоятелност на българската църква и езикова независимост на богослужението няма да предотврати превръщането на византийската култура в политическо влияние. България следвало да постигне състояние на равенство и равнопоставеност с Империята. На езика на времето това означавало той да получи от нея титлата император. Последното според традициите нямало как да стане, ако българската църква не се издигне до ранга на автокефална патриаршия. Защото в православието цар без патриарх не бива… И обратното. Последното условие поставяло Симеон пред ново, не по-малко изпитание. Още християнската древност определила единната и неделима Църква да се управлява от пет независими и суверенни в своята юрисдикция патриарси – Римски, Константинополски, Антиохийски, Йерусалимски и Александрийски. Те получавали своето привилегировано положение, защото основатели и първи епископи в техните катедри били апостоли. Римската църква била основана от двама апостоли – Свети Петър и Свети Павел, и при това резидирала в столицата на Империята. Ето защо нейният предстоятел получавал първенство по чест пред останалите си колеги. С обявяването на Константинопол за Нов Рим неговият епископ станал патриарх и на тази основа заявил претенцията да бъде равен с папата. Докато другите трима източни патриарси му признали това право и той в 6. век получил званието „вселенски”, Светият престол категорично отказвал да сподели първенството си по чест. Това легнало в основата на конфликта между християнския Изток и християнския Запад. Така или иначе системата за управление на универсалната църква от пет автокефални патриаршии се запазила поне на юридическо равнище и била обозначавана с термина „пентархия” (управление на петима). В този контекст Симеон трябвало да направи пробив в сакрална правна норма. Като възпитаник на Константинополския университет, където няма как да не е учил задълбочено канонично право, той съзнавал какво прави и какво значи да създаде шеста патриаршия. Процедурата изисквала това да стане на църковен събор с участието на петимата патриарси или поне упълномощени техни представители. Ситуацията от началото на 10. век правела нейното съблюдение почти нереално. Трябвало да се търси друг начин, който да промени буквата на църковния закон, но да не нанася ущърб на неговия дух и святост.

Цар Симеон можел да се опре само на три положителни обстоятелства. На Изток наличието на четирима патриарси не само съхранявало съборния принцип на управление, но и създавало необходимата множественост, за да се оправдае появата на шеста автокефална катедра. От четиримата източни патриарси само константинополският резидирал в суверенна християнска държава, докато останалите трима били под мюсюлманска политическа власт, което рязко ограничавало влиянието им. Последното в крайна сметка означавало, че каквото и решение да вземел Цариград, те щели да се съобразят. И на трето място трябва да се отбележи, че през 9. век конфликтът между Рим и Вселенската патриаршия се задълбочил и разраснал. Догматическите и канонични различия между Изтока и Запада излезли наяве в открит богословски дебат, което довело до конкретното им формулиране и масово осъзнаване от съответните църковни йерархия. Важно въздействие в посока разделение изиграли и два важни „мирянски” фактора. От една страна в 740 г. василевс Лъв ІІІ Сириец отнел от диоцеза на папата областта Илирик, която обхващала западната част на Балканите (приблизително на запад от мислената линия Белград – Солун) и я дал на цариградския патриарх. От друга страна в 800 г. папа Лъв ІІІ дал на франкския крал Шарлеман титлата „август и от Бога коронован … император, управляващ римската империя” срещу задължението да оказва политическа и военна подкрепа на Светия престол. До тези събития такъв покровител бил византийският василевс като единствен легитимен притежател на римското наследство. Оттук насетне конфликтът между папството и вселенската патриаршия прераснал в конфликт между Западната Църква и Империята. Това вече било много, много различно. Симеон добре знаел, че може успешно да използва юридически този сблъсък, защото по-голямата част от Илирик влизала както в границите на България така и в диоцеза на автономната Плисковско-Преславска архиепископия. С други думи „ябълката на раздора” била в негови ръце. В действията на Симеон за постигане на равнопоставеност с Империята действали множество различни и независещи от волята му фактори и обстоятелства. Ето защо понякога в тях прозира известна хаотичност. По-търпеливият и внимателен поглед обаче открива стройна програма и упоритото й изпълнение.

Мирът с Византия от 904 г. продължил приблизително десет години – доста дълго за средновековието. Вече четиридесетгодишният държавник и интелектуалец мъдро го използвал за решаването на вътрешните задачи в страната. Без да имаме преки указания в изворите днес предполагаме, че тогава била разгърната в най-голяма степен тази книжовна, строителна и художествена дейност, която още в 1852 г. проф. Спиридон Палаузов веднъж завинаги оцени като „Златен век”. Всичко в нея е натоварено с мисията да компенсира българската изостаналост от гръко-римската цивилизация. Съвсем естествено доминиращ акцент е поставен върху нейния християнски дял. Нарочно средоточие на цялата творческа енергия става новата столица – Велики Преслав, който бил мислен като нов Рим и нов Константинопол. Компесаторното ускорение на българското културно развитие имало и ясна политико-светогледна цел – да се внуши на българина самочувствието за принадлежност към един нов богоизбран народ и равнопоставена общност с византийско-православната традиция. Така недвусмислено ни внушава Анонимната българска летопис от 11. век, която първа ни дава лаконично, но изразително описание на Златния век. Постигнатите светогледни резултати са възстановими днес. От една страна богоизбраният български народ вече имал историческия потенциал за собствен император, а ромейското „варварин” обективно не се отнасяло за него. От друга страна Симеон вече бил достоен водач на „божия” народ, обгрижил и осигурил неговото благоденствие и сигурност. Генитивното падежно определение „… на българите” от бъдещата титулатура на преславския цар вече било защитено юридически, цивилизационно и исторически. Симеон категорично отказал да бъде варварски архонт на варварска България. Той водел след себе си угодна Богу общност от поданици, вярващи…и сънародници. Както в свещената вехтозаветна старина правел Свети пророк Моисей Боговидец.

Повод за следващата стъпка на Симеон в политическата му програма дала смъртта на Лъв VІ Мъдър на 6 май 912 г. когато Византия дала още един остър израз на убеждението си, че българите са покръстени варвари. Той бил наследен от брат му Александър поради невръстната възраст на сина му Константин Багренородни (вече обявен за съвасилевс). През средновековието при смяна на владетеля заедно с официалния поздрав за интронизацията се подновявал и мирният договор между двете държави. И в Свещения Дворец с тази цел пристигнала българска делегация. Тя обаче била приета грубо и отпратена грубо от новия василевс. Само можем да гадаем каква била причината за подобно безразсъдство. Останал без всякакъв дипломатически изход, княз Симеон започнал подготовка за война. Междувременно император Александър починал и малолетният Константин Багренородни останал единственият венчан за трона. По тази причина било съставено седемчленно регенство начело с патриарх Николай Мистик, който за да спре военните намерения на Симеон, започнал продължителна кореспонденция с него. Първите разменени писма не дали очаквания резултат и август месец българската армия се разположила пред стените на Цариград. В града никой нямал намерение да воюва и започнали мирни преговори. Двама от симеоновите синове заедно с кавхан Теодор били допуснати зад стените и обядвали заедно с Константин Багренородни, а патриархът се срещнал с преславския владетел отвън, в българския боен лагер. И тук била извършена една „странна” церемония, която до ден днешен предизвиква разпалени спорове в историографията.

По същината си тя много напомня императорска коронация, но без двата най-важни нейни обреда. Първо, цариградският предстоятел не поставил върху симеоновата глава корона, а собствения си епириптарий (част от архийерейското облекло, която се поставя на главата и се спуска към раменете). Второ, не било извършено миропомазване, което от втората половина на 9. век започнало традиционно да се прилага в царското венчание. Да оставим настрана предложението на Васил Златарски, че става дума за връчването на кесарска титла (както при Тервел в 705 г.), което днес не се споделя. Второто мнение като се обляга на израза „вместо корона” у византийските автори, настоява, че това било коронация, но Симеон получил само титлата „василевс на българите”, а не желаното от него „василевс на ромеите”. Затова и изворите изрично отбелязват недоволството, с което Симеон напуснал византийската столица. Най-добрият ни познавач на титулатурната традиция в православния свят проф. Георги Бакалов е категоричен, че без корона не може да се направи ритуално венчание за трона. То наистина е най-сакралният и наситен със смисли акт от интронизацията. Самото название венчание ясно го посочва. Освен това липсва и миропомазване, което аргументира и осмисля факта, че коронацията се извършва от патриарха. Ето защо според него това било просто акт на архипастирска благословия. Авторитетът на този наш медиевист, и то именно в тази тематика, трябва да бъде уважен с дължимото доверие в ерудицията му. От моя страна искам да допълня, че прецедент за коронация на чужд владетел, освен константинополския, от вселенски патриарх няма. И не разбирам откъде идва очакването Николай Мистик да венчае Симеон. Според мен самият той нямал подобно намерение. Така или иначе били постигнати някакви договорки, които предотвратили военните действия, но за които изворите не дават конкретна яснота. Чрез текстологически спекулации се приема, че двете страни се договорили за брак между дъщеря на Симеон с малолетния Константин Багренородни и сродяването на двата двора. Това изглежда изключително логично, защото то било в състояние да гарантира ромейската лоялност и учтивост в такава степен каквато се полага на равностоен християнски съсед. От друга страна днес не се приема, че чрез подобен акт преславският владетел се домогвал до титлата василеопатор, а чрез нея и до цариградския трон.

Каквито и да били премълчаните от изворите събития, в началото на 914 г. бившата василиса Зоя Карбонопсина се върнала от заточение, отстранила регенството на патриарха и поела политическото опекунство над Константин Порфирогенет. Тя била в горещ конфликт с Николай Мистик, който навремето отказал да я признае и венчае като законна съпруга на Лъв VІ, защото това бил четвъртият му брак. Именно патриархът изискал от съпруга й да я изпрати на заточение иначе отказвал да признае детето им за законно и следователно за престолонаследник. Въпреки това Зоя го запазила на поста му. Първата й грижа била друга - да денонсира договора от август 913 г.

Реакцията на Симеон била колкото мълниеносна толкова и гневна. Българската армия разполагала с доказано през вековете предимство – леката кавалерия. Преславският владетел подобно на предшествениците си се възползвал от това и започнал десетилетна война на изтощение. Конните му отряди нахлували по цялото протежение на границата и нанасяли на противника всевъзможни материални щети. Мирното население – пленявано и отвеждано в България. Тези действия не били окупация на територии, а военен натиск, който да принуди Зоя Карбоноприна да признае договора от 913 г. Регентката и василиса–майка решила по женски да приеме мъжкото предизвикателство. Така се стигнало до епичния двубой от лятото на 917 г. край Ахелой. Той наистина бил една от най-големите катастрофи във военната история на Империята, но да не забравяме, че това сражение става на границата между двете държави и за България има конкретен отбранителен характер. Победата била затвърдена край градчето Катасирти, а българската конница стигнала до стените на Константинопол и разорила неговите околности. Това не било никак случайно. Симеон трябвало да заяви категорично военно превъзходство – и пред ромеите, и пред българите. То било абсолютно задължително за следващата му грандиозна политическа стъпка.

В годините след победата при Ахелой (20.08. 917), но не по-късно от 919 г. в България бил свикан църковно-народен събор, в който взели участие всички архиереи от Преславската църква. Това било напълно легитимен поместен събор, който издигнал българският духовен водач в сан на патриарх, а българската църква получила автокефален статут. Това означавало, че оттук насетне предстоятелят щял да се избира от синода на местните владици, а преславският владетел само щял да го одобрява. Нововъздигнатият духовен глава венчал Симеон с императорска/василевска корона. В църковните канони и правна традиция никъде не било изрично упоменато, че един поместен събор имал такива правомощия, но и никъде не било изрично забранено. Симеон можел да се възползва от този правен вакум с аргумента за превъзходството на по-силния и да създаде правен прецедент, без който нито България, нито българите можели да продължат. Иначе той най-вероятно бил Черноризец Храбър. А черноризец бил мирянин, който живеел така благочестиво, че църквата му давала право да се облича на публични места с власеница или расо. Неслучайно патриарх Николай Мистик непрекъснато се чуди в писмата си до него как така един толкова отдаден Богу човек толкова много воюва… Симеон не бил велик, защото сам постигнал това, което цар, министри и генерали взети заедно не успели да свършат през двете балкански и двете световни войни. Средновековният човек по други причини го смятал за такъв и нямал никаква културна нужда да напише и да пее „Край Босфора шум се вдига”. Макар че той стигал до Цариград, когато си поиска, не - Фердинанд. Пълната титла в гръцки вариант била „василевс на българи и ромеи” и това било мотивирано от дълбок и проникновен светогледен размисъл. Както отбелязва Веселина Вачкова в „Симеон и короната на Запада” - единствените смислени думи по тези въпроси от половин век насам - едновременното присъствие и на двата етнонима било задължително.

На първо място тяхната успоредност подчертавала българската съпричастност към римската традиция. Без нея за средновековния човек императорската претенция била откровено самозванство. Германските „римски” императори задължително правели поне един поход до Рим, за да получат коронация от папата и всячески се стремели да владеят дори малка част от Италия. Защото „Що за император си?”, ако не управляваш Италия – сърцето на Древен Рим.

На второ място тяхното съжителство в лексикалния шаблон подчертава суверенитета на българското участие в римската традиция и равенството на богоизбраните българи с ромеите и римляните. Карл Велики век по-рано нямал тази проницателност и приел титлата „император, управляващ римската империя и крал на Франкия” т.е. франките не са източник на юридическа аргументация за императорско достойнство. А според концепцията на Симеон българите били първият. Разликата следва да търсим в качеството на образование, предлагано от Магнаурския университет, и във факта, че Шарлеман бил неграмотен. В този смисъл теориите за завладяване на Константинопол и българо-византийска империя са неосъзнато, но агресивно, национално самоунижение.

На трето място симбиозота на двете понятия създавала много ефективна за българите смислова географска реконструкция на римския свят. За ромейския император в Константинопол оставал Изтока, за българския василевс на ромеите – Запада. По този начин Симеон внушавал, че действията му имат за прецедент направеното от Свети равноапостол Константин Велики, който пръв дал юридически адекватна санкция на разделянето на Рим по тази географска ос. Многословните обвинения на патриарх Николай Мистик, че ако „заграби царската власт”, Симеон ще стане тиранин, изведнъж увиснали в свещеното и вечно присъствие на православната ромейска древност. Докато патриархът леел всеизвестни тогава клишета, Симеон мълчал и мислел, а накрая с изключително точен дипломатически удар му препоръчал да спори с образите на царствените син и майка от всяка една православна църква. Освен този преславският черноризец  по този начин вписвал и мотивирал императорската си претенция в традицията, поставена от Карл Велики като възстановител на Западната Римска империя. Симеон бил император на римския запад и на пръв поглед не правел нищо ново. Тъкмо обратното – възстановявал занемарена традиция: последният каролингски император починал в 888 г. и делото на великия франкски крал нямало достойно потомство. Това му давало аргументи както пред Константинопол така и пред Рим. Западната корона била вакантна, а Симеон и българският патриарх управлявали Илирик (западно от линията Солун – Белград).

За да подчертае това преславският държавник в 924 или 925 г. премахнал автономията на сръбските князе и превърнал земите им в български комитати. За да предизвика вниманието на папството, български въоръжен отряд нахлул в хърватска територия, която по това време се управлявала от княз Томислав, който за да получи титлата „рекс” т.е. крал подчинил страната си на папска юрисдикция. За хърватите днес победата при Босненските планини срещу българите е равнозначна на аспаруховия триумф край Онгъла. Това обаче била по-скоро военна провокация, която постигнала целта си – в Преслав пристигнали специални легати на Апостолическия престол. Дали имали правомощията да призная имперския статут на България не знаем, но разполагаме с достатъчно изворова информация, за да смятаме, че Константинопол сериозно се притеснил. Цар Симеон навярно това и целял. Дипломатическият и военен натиск, който включвал и намерение за серизона атака на Константинопол в коалиция с арабски флот, правели византийската неотстъпчивост все по-мека и по-мека. Последните писма на Николай Мистик и император Роман Лакапин ясно го показват.

Най-накрая титулната формула василевс и на българи, и на ромеи светогледно циментирала жалона на българското културно развитие през средновековието. Новата свещена империя освен свещена столица, свещен водач и свещен народ трябвало да има и свещен език. Последното означавало старобългарският да може да пресътвори свещената литературна традиция, създадена на гръцки и латински. Така Преслав предложил на християнска Европа изцяло нов модел на културно поведение – превода. Владетелят Черноризец използвал респекта на държавническите си постижения, за да убеди съвременниците си в неговата историческа ефективност. Докато в Европа преводът се появил едва през Ренесанса и Реформацията, българите, водени от първия си император, създали уникална преводаческа школа, чиито постижения били достигнати векове след падането ни под турска власт. Така етническата по своята същност българска държава придобила онази универсалност и космополитност, без която нито цар, нито патриарх бива. Ето защо деленето на тази книжнина на оригинална и преводна с оценъчно предпочитание на първата е неразбираем напън тя да бъде напъхана в тясна и скучна учебникарска рамка.

На 27 май 927 година цар Симеон се представил Богу, покосен от разрив на сърцето. Навярно мечтаел да се оттегли най-накрая в манастир и да се отдаде на блажено книголюбие. Навярно така се надявал да изкупи греха на отказа от монашески обет. Уви, не знаем. Само месеци след кончината му Византия обаче признала на сина му Петър императорската титла, патриаршески статут на църквата и се съгласила на династичен брак. За първи път Константантинопол давал съгласие девойка от управляващото семейство да се омъжи за чужд владетел. Това било изключителна чест, която давала обективна оценка за успехите на българската политическа енергия от Кръщението до тогава.

Византийското василевс било преведено на старобългарски с цясар т.е. Цезар, а през Второто ни царство се утвърдила съкратената му форма цар. Знаем, че славяните наричали така константинополските императори от край време, но нямаме конкретна представа за мотивите, направили този избор. Можем само да споменем аналогията с германското „кайзер”. Различните думи, разбира се, не означавали, че цар и император са различни неща. Симеон постигнал своето и България станала втората империя в християнската вселена. Никой преди него дори не си помислял това.

Денят на Свободата е. И в този дух ми се ще да споделя една моя стара мечта. В пространството точно срещу паметника на „Цар Освободител” да се издигне паметник на цар Симеон. Също толкова голям, но без клишето на конната фигура. Да има меч забит в земята като Христово разпятие. Пред него в изправен ръст и с нормално мъжко телосложение – фигурата на цар Симеон, облечен във власеница. С лявата си ръка притиска книга до сърцето, а с дясната подава напред във времето цясарски венец. Много проблеми ще си решим – и вътрешни, и външни. Например вече няма да обясняваме на чужденците защо центърът на София е пълен с руски топоними и ще се отърсим от неразбираемия шаблон, че нашата свобода е съвпадение между национални мечти и имперски амбиции към Проливите. Не е… Тя е руското цивилизационно завръщане при цивилизационния извор. И съм дълбоко убеден, че всички отново ще започнат да викат на булевард „Руски” – „Царя”. Паметниците ги могат тия работи и затова са измислени.

Още по темата

И ВКС призна правото на укриващия се в Дубай Васил Божков да има партия

Предишна новина

Русенският районен съд реши: Глобите за неносене на маска са незаконни

Следваща новина

Коментари

2 Коментара

  1. 2
    жхожхож | нерегистриран
    1
    0

    Наистина хубава, изчерпателна и интересна статия!

  2. 1
    БРАВО | нерегистриран
    2
    -1

    Благодаря, "Правен свят" - професионално аргументирана, четивно представена, отлична статия!

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.