ВКС: „Особеният прокурор” е в структурата на прокуратурата, но в същото време не е – това е недопустимо

ВКС: „Особеният прокурор” е в структурата на прокуратурата, но в същото време не е – това е недопустимо
снимка:БГНЕС

Поредно категорично становище в подкрепа на тезата за противоконституционност на промените в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) и Закона за съдебната власт (ЗСВ), с  които бе създадена фигурата на „особен прокурор“, разследващ главния прокурор и заместниците му, бе депозирано в Конституционния съд (КС). Този път то идва от Върховния касационен съд (ВКС), чието мнение по въпроса е сред десетките подобни във връзка със законовите промени, по повод образуваното по искане на президента Румен Радев конституционно дело.

Реално, от всички заинтересовани субекти, чиито становища до момента са депозирани пред КС, единственото в подкрепа на промените в НПК и ЗСВ и в защита на основанията за създаване на т.нар. „особен прокурор“, е това на Министерството на правосъдието.

„Правен свят“ представя аргументите на ВКС по същество, с които те поддържат тезата, че законовите промени са противоконституционни:

1. Считаме, че както оспорените с искането на президента на Република България конкретни разпоредби (чл. 46, ал. 8 от НПК, чл. 194, ал. 6 от НПК, чл. 136, ал. 11 от ЗСВ, чл. 213а, ал. 2 от НПК, чл. 411а, ал. 4 от НПК относно думите „както и делата от компетентност на прокурора по разследването срещу главния прокурор или негов заместник“), така и целокупната обща уредба на фигурата на прокурора по разследване срещу главния прокурор или негов заместник не са съобразени с действащата конституционна рамка. Цялостният специален регламент на обсъжданата правна фигура обхваща изброените по-горе отделни, свързани помежду си разпоредби, които образуват единен нормен комплекс. Някои от тях въобще нямат автономно съществуване (например чл. 194, ал. 7 от НПК, чл. 144, ал. 3 от ЗСВ и др.), а други, макар да притежават възможност за самостоятелно прилагане (например чл. 135, ал. 2, чл. 173а, ал.11 от ЗСВ др.), не са изрично оспорени, което лимитира предмета на произнасяне. С оглед обаче съществуващото между нормите на въведения специален регламент неразривно единство и вътрешна обвързаност, преценяваме конституцйоносъобразността на конкретно оспорените от президента на Република България елементи от общата уредба на института освен самостойно, така и в контекста на цялостната им съвкупност, в тяхната взаимна логическа връзка и зависимост.

2. ВКС поддържа становище, че фигурата на прокурора по разследването срещу главния прокурор или негов заместник не би могла да бъде учредена без наличието на изрична конституционна основа. Т. н. „особен прокурор“ има специално предназначение - да осъществява дейност по разследването по дела за престъпления, извършени от главния прокурор или негов заместник (чл. 194, ал. 6 от НПК). Съгласно чл. 126, ал. 2, чл. 129, ал. 2, чл. 130а, ал. 4, чл. 150, ал. 1 от КРБ разследваното лице при случаи на извършване на престъпление - главният прокурор - е самостоятелен едноличен конституционно регламентиран орган със специфични правомощия, включително и от гледна точка на наказателния процес (например по иницииране на възобновяване на наказателни дела). Фигурата на главния прокурор като самостоятелна част от Прокуратурата е изрично предвидена в чл. 126, ал. 2 от КРБ. От друга страна, по отношение на „особения прокурор“ е регламентирано, че е прокурор (чл. 170, ал. 6 от ЗСВ), част от Прокуратурата на Република България (чл. 136, ал. 2 от ЗСВ). На свой ред правното положение на прокурорите също е предмет на конституционна регламентация (например чл. 117, ал. 2, изр. 2; чл. 127; чл. 129, ал. 1, 3 и 5; чл. 130а, ал. 4, ал. 5, т. 1 - 3; чл. 132, ал. 1; чл. 133 от КРБ и др.). Фигурата на „особения прокурор“ обаче няма конституционен аналог, което положение не кореспондира нито с конституционния статут на главния прокурор (лицето, подлежащо на разследване), нито с конституционния статут на прокурорите като носители на съдебната власт.

В контекста на гореизложеното съществено значение има естеството на правомощията на прокурора по разследването срещу главния прокурор или негов заместник. Създаването на орган, непредвиден в Конституцията, не би било задължително конституционно нетърпимо, ако правомощията му не засягат основните конституционни принципи и функции на конституционни органи.

Фигурата на „особения прокурор” е замислена и създадена с извънреден характер, ясно откроен при анализа на изрично изтъкнатите по-горе особени основни характеристики на статуса и правомощията му. Такъв извод произтича от обстоятелството, че без да е конституционно установена, дейността на „особения прокурор” е предназначена за разследване на конституционно установен орган; че длъжността му е мандатна; че е изключена възможността за вътрешно йерархичен контрол на актовете му; по отношение на него не се прилагат разпоредбите на чл. 136, ал. 4 - 6 от ЗСВ и на чл. 46, ал. 4, 5 и 7 от НПК (чл. 136, ал. 11 и чл. 46, ал. 8 от НПК); в негово лице се сливат функциите на разследващ орган и орган по ръководство и контрол; установен е особен ред за избора му, неговото освобождаване, кариерен „бонус” при изтичане на мандата или предсрочното му прекратяване, както и правомощия, които са различни от тези, относими както за всички останали прокурори, така и за главния прокурор.

Тези особености дават основание на ВКС да счита, че при уредбата на института на „особения прокурор” се констатира проблем по отношение на съответствието на уредбата на института на „особения прокурор” с чл. 5, ал. 1 , чл. 117, ал. 2, чл. 126, ал. 2 от КРБ.

3. Регламентът на обсъжданата правна фигура на прокурора по разследването на главния прокурор или негов заместник е неясен, което положение е несъвместимо с принципа на правовата държава, прогласен в чл. 4, ал. 1 от КРБ.

„Особеният прокурор” е в структурата на Прокуратурата, но в същото време не е. Избира се от различен орган и по различен начин от прокурорите, съдиите и следователите - от Пленума на ВСС с участието на СК на ВСС, с мнозинство повече от половината от членовете му, като процедурата по избора му „следва тази за „тримата големи“ в общи линии“; освобождава се дисциплинарно по реда и условията за членовете на ВСС; основанията за предсрочното му освобождаване от длъжност и процедурата за установяването им са същите като за членовете на ВСС„тримата големи“. В това отношение се създава впечатление, че „особеният прокурор“ е самостоятелен прокурорски орган, приравнен на т. н. „трима големи“, а разкрива и сходство с правното положение на членовете на ВСС. (От мотивите на вносителите на законопроекта се изяснява, че с въвеждането на фигурата на прокурора по разследване на главния прокурор или негов заместник е целен тъкмо такъв ефект). Неговите различни правомощия, компетентността му, изключваща общите правила на местна и родова подсъдност, процесуалните действия, неподлежащи на йерархичен контрол и останалите особености на регламента на правомощията му опровергават декларираната с чл. 136, ал. 2 от ЗСВ обща принадлежност на „особения прокурор” към Прокуратурата, като го очертават като автономна „част” от нея. Това положение обуславя несъответствие на коментираната правна уредба с чл. 126 от КРБ.

В този контекст следва да се добави, че ВКС изцяло се солидаризира с изложените в искането на президента на Република България верни доводи за недопустимост на аналогията между „особения прокурор“ и европейския прокурор и европейските делегирани прокурори. Изключването на последните от йерархичната система за ръководство и контрол, присъща на Прокуратурата, е обусловено от изпълнението на функциите им по Регламент (ЕС) 2017/1939 за осъществяване на наказателно производство по определен вид дела. Най-същественото е, че те не са безконтролни, а действията им се осъществяват при условията и в рамките на наднационална система за ръководство и контрол. За нововъведената фигура на „особения прокурор“ е характерно, че действа автономно, без да е ограничен от установени контролни механизми и гаранции за законосъобразност.

3. Значителните разлики в предвидения ред за наказателно преследване на главния прокурор и останалите граждани (към които се причисляват и председателите на ВКС и ВАС) разкриват белези на извънредна процедура, генерираща неравнопоставеност в противоречие с чл. 6, ал. 2 от КРБ.

В това отношение специално значение има фактът, че с решение № 11 от 23.07.2020 г. по к. д. № 15/2019 г. Конституционният съд възприе тезата, че с приемането на разпоредбата на чл. 126, ал. 2 от КРБ конституционният законодател не е целял създаване на абсолютно недосегаема фигура на главен прокурор с всеобхватни правомощия до степен, че да действа в разрез с общоприетия правен принцип “пето judex in causa sua”, упражнявайки правомощието си да отменя или изменя актове на прокурори по случаи, касаещи проверки или разследвания по сигнали срещу него самия. Ето защо се прие, че надзорът за законност и методическото ръководство върху дейността на всички прокурори, осъществявани от главния прокурор по смисъла на чл. 126, ал. 2 от КРБ, не включват случаите, когато прокурор извършва проверки, разследвания и други процесуални действия по сигнали срещу главния прокурор. Анализът на решението ясно показва, че липсват конституционни пречки всеки прокурор (със съответната компетентност) да извършва проверки, разследвания и други процесуални действия по сигнали срещу главния прокурор, тъй като с оглед функционалната си независимост „дължи подчинение само на закона“. Случаите, когато прокурор извършва проверки, разследвания и други процесуални действия по сигнали срещу главния прокурор, не се обхващат от надзора за законност и методическото ръководство върху дейността на всички прокурори, осъществявани от главния прокурор по смисъла на чл. 126, ал. 2 от Конституцията.

Редукцията на кръга на лицата, компетентни да разследват главния прокурор, от всички прокурори със съответната компетентност до едно единствено лице със специален статус, действащо по различен ред от общо приложимия за образуване и провеждане на разследване наказателно производство срещу останалите гражданите, нарушава основен конституционен принцип и принцип на наказателния процес - равенство на гражданите пред закона (чл. 6, ал. 2 от КРБ и чл. 11, ал. 1 от НПК).

4. Ярко проявление на неравнопоставеност разкрива и прогласената с чл. 213а, ал. 2 от НПК възможност на пострадалия или неговите наследници, ощетеното юридическо лице и лицето, направило съобщението, да обжалват постановленията на „особения прокурор“ за отказ да се образува досъдебно производство, както и въведения от чл. 213, ал. 3 - 8 от НПК процесуален регламент за това. Такова право не е признато по отношение на никой от останалите пострадали от престъпления и заинтересовани лица в Република България, като за тях отказите за образуване на досъдебно производство не подлежат на съдебен контрол. Поначало е недопустимо правото на обжалване да се поставя в зависимост от конкретното лице, за което се твърди, че е извършило престъпление. В частност, във връзка с постановленията за образуване на досъдебно производство, респ. за отказ от образуване, въобще не стои въпросът за извършителя на деянието.

5. Отделно от изложеното наказателната колегия на ВКС нееднократно е изразявала становище по други поводи, че в рамките на възприетия конституционен модел на съдебната власт в Република България на съда не е възложена компетентност във връзка с образуването на досъдебно производство. Контролът върху тази дейност се обхваща от функцията на прокуратурата по ръководство на разследването и обезпечава изключителното правомощие по привличане към отговорност на лицата, извършили престъпление, реализацията на което е немислима, без преди това да бъде поставено начало на производство в досъдебната фаза. Съдебна намеса в тази фаза се допуска, само когато не се създава компетентност на съдията за действия по и във връзка с привличането на лицата към наказателна отговорност. Предвиденият на досъдебното производство инцидентен съдебен контрол  се осъществява в рамките на вече образувано досъдебно производство, като представлява ефективен механизъм за защита от неправомерни посегателства при съществена намеса в личната или имуществената сфера на гражданите или за закрепване на достоверността на доказателствения материал.

Въвеждането на обжалваемост на отказа на прокурора да образува досъдебно производство представлява намеса в конституционно установените ръководни функции на прокурора на досъдебната фаза, като води до подмяна на органа, компетентен да образува досъдебно производство. С оглед спецификата на предмета на произнасяне - преценка на основанията по чл. 207, ал. 1 от НПК, при отмяна на отказа от съда прокурорът би бил задължен да образува такова производство. Това от своя страна неминуемо води до намеса и в преценката на прокурора по чл. 211, ал. 1 от НПК и изземване на функциите на прокуратурата по ръководство и надзор за законност във фазата на досъдебното производство, а следователно представлява нарушение на чл. 127 от Конституцията. Съдебният контрол над решението на прокурора да започне разследване е присъщ за друг тип правна система, каквато не би могла да бъде въведена при възприетия от КРБ модел на съдебна система. В тази насока е валидна тезата за ограничение на възможностите за редица промени от съществуващата конституционна рамка, закрепена с решение № 1 от 14 януари 1999 г. по к. д. № 34/1998 г., решение № 

13 от 16 декември 2002 г. по к. д. № 17/2002 г., решение № 3 от 10 април 2003 г. по к. д. № 22/2002 г.

По изложените съображения ВКС се солидаризира с доводите за противоконституционност на конкретните релевирани в искането на президента на Република България разпоредби. Посочените характеристики на общата нововъведена правна фигура на прокурора по разследване на главния прокурор или негов заместник рефлектират върху всяка от самостоятелно формулираните норми от нормения комплекс, включително оспорените, като ги компрометират от гледна точка на конституционосъобразност. Приетите изменения на НПК и ЗСВ не преодоляват идентифицираните системни проблеми, свързани с липсата на гаранции за независимост на разследванията срещу главния прокурор. Такива действени гаранции могат да бъдат създадени само с преосмисляне на някои конституционни разрешения, касаещи компетентността на главния прокурор, на прокуратурата, както и на съда при решаването на въпросите за наличието на законовите основания за образуване на досъдебно производство и за привличане на конкретни лица към наказателна отговорност в качеството на обвиняеми за конкретни престъпления.

Още по темата

Мним полицай ограбвал възрастни хора в Бургас

Предишна новина

Конституционният съд не се произнесе дали е допустимо да тълкува понятието „пол“

Следваща новина

Коментари

0 Коментара

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.