ВАдвС прати "обратната сила" на 10-годишната давност на дълговете в Конституционния съд

ВАдвС прати "обратната сила" на 10-годишната давност на дълговете в Конституционния съд
снимка:ВАдвС

Прикачени файлове

Висшият адвокатски съвет (ВАдвС) оспори в Конституционния съд (КС) разпоредби от новоприетите промени в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), с които бе регламентирана 10-годишната давност за дълговете на физически лица.

Адвокатурата по-конкретно оспорва разпоредбата на § 2 ПЗР на закона, който урежда момента на влизане в сила на давността.

„Независимо от относително дългия vacatio legis на допълващия закон, влизащ в сила на 02.06.2021 г., с оспорвания текст на § 2 ПЗР на ЗДЗЗД се придава обратно действие на института на т. нар. „абсолютна давност“, така щото 10 годишният срок на абсолютната давност да започва да тече не от деня на влизане в сила на допълнението, а от дата предхождаща този ден, при което вземания, които са изискуеми днес, ще се окажат вече погасени по давност към минал момент или за погасяването им ще е достатъчен минимален срок. Така е постигнат ефект на „мигновена“ давност, който е нетърпим и противоречи на идеята, че давността е период от време“, смятат от адвокатурата.

Ето и мотивите на ВАдвС да сезира Конституционния съд:

Противоречие с Член 17, ал. 3 от Конституцията:

Съгласно чл. 17, ал. 3 от Конституцията: „Частната собственост е неприкосновена“. Конституционният съд е имал повод да се произнесе, че под собственост, съответно частна собственост по смисъла на чл. 17 от Конституцията, се разбира не само право на собственост върху вещи, но и притежание на други права, в частност вземания. Така в Решение No 17 от 16 декември 1999 г. по конституционно дело No 14 от 1999 г. (ДВ, бр. 113/1999 г.) Конституционният съд еднозначно приема „Специално с оглед на ал. 3 от § 35 ЗДБ трябва да се има предвид, че тя накърнява вземания, т. е. имуществени права. Като такива те безусловно се обхващат от конституционноправната защита на собствеността, съдържаща се в чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията. На плоскостта на възможността правото на собственост в широкия смисъл, т. е. обхващащо и други имуществени права, включително и вземанията, да бъде накърнявано (засягано) от страна на държавата, важен ограничител се явява разпоредбата на чл. 17, ал. 5 от Конституцията.“ В същия смисъл, не само като права върху вещи, се разбира и чл. 17, т. 2 от Всеобщата декларация за правата на човека (ООН 1948 г.), както и чл. 1 от Първи допълнителен протокол към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което е от значение с оглед чл. 5, ал. 4 от Конституцията, във връзка с чл. 149, т. 4 от Конституцията.  Следователно правилото на чл. 17, ал. 3 на Конституцията за неприкосновеност на частната собственост се прилага и за частните вземания, а ефектът от спорното правило, че 10 годишният срок на абсолютната давност започва да тече не от деня на влизане в сила на допълнението, а от дата предхождаща този ден, при което вземания, които са изискуеми днес, ще се окажат вече погасени по давност, влиза в противоречие с конституционноопределаната неприкосновеност на частната собственост, така както тя е изяснена от Конституционния съд в Решение No 7 от 10.04.2001 г. по конституционно дело No 1/2001 г. (ДВ, бр. 38/2001 г.): „...задължение на държавата е да гарантира и защити правото на собственост и да осигури неприкосновеността на частната собственост чрез закон и че е недопустимо по законодателен път да се посяга на тази неприкосновеност“.

Противоречие с Член 17, ал. 5 от Конституцията

Според чл. 17, ал. 5 от Конституцията: „Принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение“. Конституционният съд се е произнесъл относно допустимостта на отчуждаване на частни права, в това число и вземания (по-горе т. 1) в Решение No 7 от 10.04.2001 г. по конституционно дело No 1/2001 г. (ДВ, бр. 38/2001 г.), в което Съдът посочва: „Конституцията предвижда възможност за принудително отчуждаване на собственост (включително и право на ползване) в чл. 17, ал. 5. За осъществяването на тази възможност обаче безусловно необходимо е спазването на няколко (кумулативно дадени) допълнителни изисквания. Изискванията ще бъдат тук само изброени, без да се разглеждат подробно: актът на отчуждаване (индивидуален) да е "въз основа на закон"; отчуждаването да е за държавни и общински нужди, които "не могат да бъдат задоволени по друг начин"; предоставяне на предварително и равностойно обезщетение на засегнатите лица.“ Следователно според Конституционния съд неприкосновеността на частната собственост означава първо, че тя не може да се отнема със закон, а само с индивидуален акт, и второ, че това може да стане само при условията на чл. 17, ал. 5 от Конституцията – за удовлетворяване на държавни нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение. Дори да има „държавна“ нужда от изключване на фигурата „вечен длъжник“, тази нужда може да бъде задоволена по друг начин – например със закон за частния фалит, или като държавата плати изцяло на кредиторите вместо длъжника по въпросните вземания и така го освободи. Никой аргумент, теглен от възможността за опрощаване на несъбираеми държавни вземания – чл. 98, т. 12 от Конституцията, или правилата за абсолютна давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, не може да бъде основателен, защото Държавата може да опрости всяко свое вземане – чл. 98, т. 12 от Конституцията, но не може да амнистира задължения по вземания на частни лица, с което да накърни тяхната неприкосновена съгласно чл. 17, ал. 3 от Конституцията частна собственост, ако смята себе си за правова държава – по-долу т. 3. Тъй като посоченият по-горе ефект на обратното действие на „абсолютната давност“ по новия чл. 112 ЗЗД е тъкмо отнемане на частни вземания от кредиторите им, при това със закон, а не с индивидуален акт издаден въз основа на закона, за нужда която може да бъде задоволена по друг начин, при това без предварително и равностойно обезщетение, следва да се приеме, че оспорваната разпоредба на § 2 ПЗР на ЗДЗЗД, предвиждаща обратно действие на новосъздадената „абсолютна давност“, противоречи на чл. 17, ал. 5 от Конституцията.

Противоречие с Член 4, ал. 1 от Конституцията

Според чл. 4, ал. 1 от Конституцията: „Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната“. Конституционният съд се е произнесъл многократно относно принципите на правовата държава и ограниченията, които чл. 4, ал. 1 от Конституцията налага пред законодателя – Решение No 7 от 10.04.2001 г. по конституционно дело No 1/2001 г. (ДВ, бр. 38/2001 г.), Решение No 22 от 10 декември 1996 г. по конституционно дело No 24 от 1996 г. (ДВ, бр. 1/1997 г.) и др. С Решение No 7 от 10.04.2001 г. по конституционно дело No 1/2001 г. (ДВ, бр. 38/2001 г.) Конституционният съд е определил съотношението на принципа на правовата държава с възможността за придаване на обратно действие на закон така: "Принципът на правовата държава ... освен всичко друго означава и това, че основите на правовия ред, заложени в Конституцията, важат в еднаква степен и за органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, както и за всички други правни субекти" (Решение No 17 от 1999 г. по к.д. No 14 от 1999 г. , ДВ, бр. 113 от 1999 г.). Когато обратното действие на закон, който посяга на придобити права, не е мотивирано в полза на висш обществен интерес без изразена ясна воля за уреждане на последиците, то не може да бъде определено по друг начин, освен като експроприация. А това, от своя страна, нарушава не само чл. 17 от Конституцията, но влиза и в противоречие с принципа на правовата държава, залегнал в чл. 4, ал. 1 от Конституцията“. В настоящия казус относно противоконституционността на § 2 от ПРЗ на ЗДЗЗД законодателят не е направил дори и опит за уреждане на последиците от така постановеното обратно действие, водещо до експроприация – загубване на вземания на частни лица. Конституционният съд приема още, че въобще възможностите на държавата да се намесва в частноправни отношения е ограничена в конституционните рамки. В Решение No 17 от 16.12.1999 г. по конституционно дело No 14/99 г. (ДВ, бр. 113/1999 г.) Конституционният съд изрично приема: „Следователно действието на § 35 ЗДБ е непосредствено в сферата на едно частноправно отношение, в което чрез тази разпоредба държавата се намесва. Това обстоятелство дава основание на Конституционния съд да преповтори и преутвърди казаното в мотивите на Решение No 22 от 10 декември 1996 г. по к. д. No 24 от 1996 г. (ДВ, бр. 1 от 1997 г.) във връзка с конституционно установените и допустими граници на държавна намеса: "Принципът на правовата държава, съдържащ се в чл. 4, ал. 1 от Конституцията, освен всичко друго означава и това, че основите на правовия ред, заложени в Конституцията, важат в еднаква степен и за органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, както и за всички правни субекти." Намесата в частноправните отношения е в нарушение и на чл. 19, ал. 1 и 2 от Конституцията, които съответно утвърждават принципа на свободната стопанска инициатива и гарантират еднакви правни условия за стопанска дейност. Именно в светлината на това принципно положение се поставя въпросът дали оспорените разпоредби, разглеждани като акт на законодателната власт, са свързани с последици, които надхвърлят конституционно установените и допустими граници на държавна намеса.“ Следователно оспорваната разпоредба на § 2 ПЗР на ЗДЗЗД, предвиждаща обратно действие на новосъздадената „абсолютна давност“, противоречи на принципите на правовата държава, включително на ограниченията за намеса на държавата в съществуващи частноправни отношения, така както Конституционният съд разбира тези принципи, поради което е налице противоречие с чл. 4, ал. 1 от Конституцията.

Още по темата

Румен Радев ще се кандидатира за втори мандат като президент

Предишна новина

Екипът на СЗО, проучващ причините за епидемията, започна работа в Ухан

Следваща новина

Коментари

0 Коментара

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.