КС: Съдебните актове се мотивират

КС: Съдебните актове се мотивират
снимка:БГНЕС

Всички съдебни актове трябва да бъдат мотивирани. Това обяви Конституционният съд (КС) в свое тълкувателно решение.

Питането до съда бе отправено от Върховния административен съд (ВАС), а целта му бе да се уточни при кои актове може да се избегне писането на мотиви, с цел облекчаване на работата на съдиите.

В становището на вносителя на искането – Върховния административен съд - е изразена позицията, че не всички съдебни актове представляват „актове на правораздаването” по смисъла на чл. 121, ал. 4 от Конституцията. Измежду тези, които не са правораздавателни актове, се числят актовете, с които съдът се произнася в случаите на спорна администрация на гражданските отношения (разрешаване на неправни спорове) и безспорна администрация на гражданските отношения (охранителни производства). Те не притежават характеристиките, присъщи на актовете на правораздаването ­­– не дават защита срещу незаконосъобразно развитие на обществените отношения, не възстановяват тяхното законосъобразно състояние, не се ползват със сила на пресъдено нещо. Според ВАС липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното решение, и актовете на правораздаването по смисъла на чл. 121, ал. 4 от Конституцията, които не са мотивирани, са валидни. Пленумът на ВАС счита освен това, че не съществува конституционен императив относно излагането на мотиви към правораздавателния акт в хипотеза, в която страните не са подали жалба срещу постановения акт и съответно нямат възражения или колебания относно изразената воля от страна на съда. Затова би следвало да е допустимо в изрично посочени със закон случаи излагането на мотиви към определени „актове на правораздаването” да бъде осъществено след подаването на жалба срещу постановения акт.

„Следва да се има предвид, че изискването за мотивиране не се отнася само за правораздавателните и изобщо съдебните актове, но и като цяло за държавните властнически актове, т.е. и за актовете на законодателната и изпълнителната власт. Единствено за правораздавателните актове това изискване е закрепено на конституционно ниво, докато по отношение на нормативните актове и административните актове регламентацията е на ниво закон (чл. 28, ал. 2 от Закона за нормативните актове, респ. чл. 59, ал. 1 АПК), което има своето обяснение, свързано със значението на съдилищата в демократичната правова държава. В преамбюла на Конституцията като основополагащи ценности, на които е изградена цялата правна система, са посочени справедливостта и правата на личността. Техен гарант е именно независимият съд (заслужава си да се отбележи във връзка с това, че в езиците, основани на латинския, термините „правосъдие” и „справедливост” са синоними) и Конституционният съд е имал възможност да подчертае, че съдебната защита е най-важната правна гаранция както за правата и интересите на гражданите и юридическите лица, така и за законосъобразността на актовете и действията на администрацията“, пишат конституционните съдии.

Според КС, е утвърдено разбирането, че водещата функция на съда е правораздавателната (Решение № 2 от 10.02.2005 г. по к. д. № 9/ 2004 г., Решение № 6 от 08.05.2003 г. по к. д. № 23/ 2002 г.), която е една от основните функции по упражняването на държавната власт наред със законодателната и изпълнителната дейност (Решение № 6 от 11.11.2008 г. по к. д. № 5/ 2008 г.).Съдържанието на понятието „правораздаване“ е очертано и развито в редица други решения на Съда – както в Решение № 8 от 01.09.2005 г. по к. д. № 7/ 2005 г. и Решение № 8 от 23.04.2018 г. по к. д. № 13/ 2017 г. (разрешаване на правни спорове, с което „спорното става безспорно” и така се осигурява най-интензивната и категорична правна защита на гражданите, юридическите лица и държавата), така и по-детайлно в Решение № 6 от 11.11.2008 г. по к. д. № 5/ 2008 г., според което „правораздаването е дейност, насочена към произнасяне по правни спорове, при която се спазват правила на състезателност в условията на независимост и самостоятелност на решаването”. Сходна по съдържание е дефиницията, изведена от проф. Живко Сталев в „Правораздаването и неговите видове“ (публ. в Годишник на СУ, Юридически факултет, т. LXX, 1970 г.): Правораздаването е дейност за защита и санкция при правонарушения чрез разрешаване със сила на пресъдено нещо на правни спорове от неутрален и независим орган с участие на страните по спора. Правораздаването не изчерпва компетентността на съдилищата, което е посочено и в искането на пленума на Върховния административен съд“, пишат конституционните съдии.

„Отчитайки изложеното по-горе относно целите, за които конституционният законодател е приел тълкуваната разпоредба на чл. 121, ал. 4 от Основния закон, Конституционният съд намира, че значението на конституционното изискване за мотивиране на съдебните актове се проявява в няколко направления. На първо място, необходимостта от излагане на мотиви е насочена към гарантиране на законосъобразността на постановеното от съда, тъй като мотивите илюстрират подвеждането на фактите по конкретното дело под приложимата законова норма и изясняват нейния смисъл, съобразно който се формират правните изводи, обуславящи решението. Мотивирането също така е предназначено да обезпечи общественото доверие към съда като основен гарант на правовия ред, чрез внушаване на убедителност и доверие в неговите актове (според Постановление на пленума на Върховния съд № 1 от 13.07.1953 г. „мотивите трябва да бъдат ясни, точни и убедителни”). Такива са и утвърдените международни стандарти, обективирани в Становище № 11 от 2008 г. на Консултативния съвет на европейските съдии, според което качеството на съдебните решения е основен елемент от качеството на правосъдието; ясните обосновки и анализи са важен аспект на правото на справедлив процес; всяка система трябва не просто да гарантира правото на достъп до съд, но и да направи така, че търсещите правосъдие да имат доверие в резултатите от съдебния процес чрез качеството на съдебните решения; излагането на аргументи не просто улеснява разбирането и приемането на решението от страните, но преди всичко е защита от произволни решения“, пише съдът.

Според КС, на следващо място, конкретно по отношение на неокончателните (подлежащите на инстанционен контрол съдебни актове) тяхното мотивиране е от съществено значение за упражняване на правото на обжалване – както от гледна точка на интереса от подаване на жалба (доколкото именно от съдържанието на мотивите страната ще разбере по какви причини е постановено решението срещу нея и така ще може да прецени дали да го приеме или да го оспори пред по-горната съдебна инстанция), така и поради необходимостта от излагане на доводи и аргументи в жалбата, които се извеждат именно от мотивите на обжалвания акт. „В същия смисъл е и практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), според която мотивирането на съдебните актове е важна гаранция за правото на справедлив съдебен процес по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Макар и националните съдилища да имат право на значителна свобода на преценка относно структурата и съдържанието на решенията си, те трябва да „посочат достатъчно ясно основанията за своето решение“, за да могат страните по спора ефикасно да упражнят евентуалното си право на обжалване (Hadjianastassiou v Greece A252 (1992); 16 EHRR 219). Накрая, важно е да се има предвид, че съдебният акт, макар и предназначен да породи действие по отношение на страните по конкретното дело, има своето значение за обществото като цяло“, пише в тълкувателното решение на КС.

„Предвид изложеното по-горе, изискването за мотивиране на актовете на съдилищата според смисъла на тълкуваната конституционна разпоредба се отнася до всички актове, вкл. тези по движение на делото – определения  и разпореждания. Последните обективират произнасяне по редица процесуални въпроси, засягащи правата и интересите на страните, поради което от гледна точка на основния закон е необходимо да са известни правните съображения на съда за тяхното постановяване. Това не включва изискване във всички случаи да се излагат подробни мотиви, съдържащи фактически констатации и правни изводи, доколкото този формален подход не винаги е необходим за постигане на изискването за яснота и известност на причините за издаване на акта (в този смисъл са и цитираните по-горе изказвания при приемане на текста на чл. 121, ал. 4 от Конституцията, а сходна е и практиката на ЕСПЧ, според която изискването „справедлив съдебен процес” е изпълнено, ако има „достатъчно гаранции…, за да се избегне риск от произвол и да се даде възможност на подсъдимия да разбере причините за осъждането си” – Taxquet v Belgium 2010-І; 54 EHRR 933 GC)“, пише още съдът.

Въз основа на изложеното Съдът намира, че на първия зададен от пленума на Върховния административен съд въпрос ”Всички съдебни актове ли представляват „актове на правораздаването” по смисъла на чл. 121, ал. 4 от Конституцията?” следва да се отговори, че Основният закон задължава да бъдат мотивирани всички съдебни актове. Това изискване е спазено, когато са известни съображенията за неговото издаване (което не налага, както беше разяснено по-горе, съдът да излага нарочни мотиви за всеки свой акт, ако това не е необходимо). Този отговор кореспондира на действителния смисъл на поставения от вносителя тълкувателен въпрос (изведен, съобразно утвърдената практика на съда, посредством анализ на искането и развитите в него съображения – определение от 06.06.2000 г. по к. д. № 6/ 2000 г., Решение № 8 от 01.09.2005 г. по к. д. № 7/ 2005 г.) – дали  конституционното изискване за мотивиране се отнася до всички актове на съдилищата, или само до тези, с които се осъществява правораздаване в собствения  (тесния) смисъл на това понятие, както е изяснено по-горе.

При така възприетия отговор на първия въпрос, Съдът намира, че е безпредметно да отговаря по тълкувателен път на втория и третия въпрос –      „Какви  характеристики следва да притежава един съдебен акт, за да бъде категоризиран като акт на правораздаването по смисъла на чл. 121, ал. 4 от Конституцията?” и  „Кои съдебни актове не са актове на правораздаване по смисъла на чл. 121, ал. 4 от Конституцията?”.

Относно въпроса, „валидни ли са „актовете на правораздаването” по смисъла на чл. 121, ал. 4 от Конституцията, които не са мотивирани?”, Конституционният съд намира за необходимо преди всичко да направи някои терминологични уточнения.

Според конституционните съдии, терминът „валидност”, използван от вносителя на искането, има конституционно значение, но в точно определен смисъл, който се свързва с преценка за наличие на действителен правен акт (подлежащ на контрол за конституционност от Конституционния съд) от гледна точка на компетентността на неговия издател.  „В този смисъл е разпоредбата на чл. 22, ал. 3 от Закона за Конституционен съд, според която подлежащите на контрол от Конституционния съд актове са нищожни, когато са издадени от некомпетентен орган. Идентично съдържание на термина „валидност” е вложено и в чл. 173 АПК, според който административният акт е нищожен (невалиден), „когато въпросът не е предоставен на преценката на административния орган, т.е. поради липса на материална компетентност на издателя на акта. За валидността в конституционния смисъл на това понятие Съдът е имал повод да се произнесе с Решение № 13 от 25.07.1996 г. по к. д. № 11/ 1996 г., в което е разяснено значението на приподписването на указ на президента от министър-председателя или от съответния министър на основание чл. 102, ал. 2 от Конституцията, като е посочено, че това приподписване е елемент за завършеност на указа като действителен акт и следователно при неговата липса не е налице завършен, т.е. действителен правен акт. В решението си Съдът използва термините „валидност” и „действителност” като синоними, тъй като на въпрос, дали отказът за приподписване се отразява на валидността на указа, е отговорил, че „приподписването е конститутивен елемент за действителността на указа”. В процесуалното право обаче валидността (действителността) на съдебния акт (и то само когато съответният процесуален закон изрично урежда нищожността като порок на съдебните актове) не се свързва непременно с компетентността на неговия издател, а и с други изисквания, обуславящи действителността на властническото волеизявление на съда“, пише съдът.

Накрая, КС отхвърли искането на ВАС за обявяване за противоконституционна на четвъртата алинея на чл. 102 от ЗДДС.

Още по темата

Любомир Янев е назначен за временно изпълняващ длъжността директор на ГДБОП

Предишна новина

Съдилищата продължават да издават условни присъди за повечето осъдени трафиканти на хора, критикуват ни в доклад от департамента на САЩ

Следваща новина

Коментари

0 Коментара

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.