Бавно правосъдие. Отговорността на държавата

Бавно правосъдие. Отговорността на държавата

Когато говорим за качествено правораздаване освен крайният съдебен акт няма как да не включим и времето за решаване на делото. Без съмнение и най-справедливият закон става неефетивен, ако не бъде своевременно приложен, съответно и най-правилното и обосновано решение може да се яви безполезно за страната търсеща защита, ако е постановено в едни неразумен срок. Решаване на делото в разумен срок е както основен принцип в правораздаването, така и основно човешко право, залегнало и на ниво Европейско право[1], и във вътрешната правна уредба[2]. Макар да липсва легална дефиниция на понятието „разумен срок” и съответно сроковете за постановяване на крайния съдебен акт да са „инструктивни”, това не означава, че е налице празнота в правната уредба или че липсват критерии за определяне на неговите параметри. Напротив, разумният характер на продължителността на производството следва да се преценява с оглед на специфичните обстоятелства по делото и по конкретно – сложността на случая и процесуалното поведение на страните[3]. В общественото пространство не от вчера се е наложило виждането за забавено правораздаване и съответно несвоевременно произнасяне на българските съдилища. В следващите редова е направена систематизация на нормативната уредба, критериите за наличие на забавено правосъдие, възможностите и реда за търсене на защита и обезщетение и съдебната практика натрупала се след 2012 г.

Правна уредба

Правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е регламентирано в чл. 5, пар. 3 и 4 и чл. 6 от  Конвенция за защита правата на човека и основните свободи[4], която се прилага с приоритет пред българския закон. От посочените разпоредби е видно, че то обхващат три аспекта – гражданкоправен, включващ правото на всяко лице на справедливо публично гледане на делото в разумен срок по отношение на защитата на негови граждански права [5], наказателно правен – всеки арестуван трябва да бъде изправен своевременно пред съд, като има право на гледане на делото в разумен срок[6], и не на последно място административно правен аспект, а именно забрана за бавно правосъдие и при засягане на права и задължения на граждани от административни органи.

В рамките на вътрешното законодателство и трите процесуални закона уреждат правото на гражданите и съответсващото му задължение на правораздавателния орган да разгледа и реши делото в разумен срок. В сферата на гражданскоправните отношения, уредба се съдържа в чл. 13 ГПК, който постановява, че съдът „разглежда и решава делата в разумен срок”. Както вече се посочи липсва легална дефиниция на това какво е резумен срок. В практиката се е наложило виждането, че в рамките на гражданското производство сроковете за съда са инструктивни, тоест съдебния орган може да извърши съответното дейстивие (администриране на жалбата/молбата, постановяване на съдебното решение) и след изтичане на срока, без това да повлияе върху законността на самият акт или действие. От друга страна е абсурдно да се мисли, че законодателят ще определя в нормативен акт срокове за извършване на определено процесуално действие от съда, които срокове ще бъдат „пожелателни”. Ето защо в процесуалният закон е регламентирана възможността на странта, която счита, че съдът е забавил необосновано дълго своето произнасяне да потърси съдействие от горе стоящият съд, чрез т.н. молба за определяне на срок при бавност. Тази възможност е регламентирана в чл. 255 ГПК, съгласно който страната която счита, че дадено процесуално действие не се извършва, може да поиска,  чрез съда пред който делото е висящо, горестоящият съд да определи срок за извършване на даденото процесуално действие. Това е един, по мое мнение, не винаги ефективен метод за дисциплиниране на съдебния състав и постигане на целения резултат по своевременно произнасяне, като не рядко води и до още по-голямо забавяне на производството. Отделно разпоредбата визира молба до горестоящия съд, който да определи срок, като по този начин се изключва възможността на страната да иска своевременно произнасяне, ако забавянето е на ниво ВКС.

По сходен начин стои въпроса и в рамките на административното производство, така съгласно чл. 127, ал. 1 АПК съдът отново е длъжен да „разгледа и разреши съобразно закона в разумен срок всяко подадено до тях искане”.  Въпреки, че с чл. 11 АПК, като основен принцип е регламентирана и бързината и процесуланта икономия, в смисъл, че процесуланите действия следва да се извършват в сроковете определени от закона, и тук както и в гражданското съдопроизводство сроковете по отношение на съда са инструктивни. Според преобладаващата съдебна практика неспазването на инструктивен срок не съставлява нарушение, което да води до незаконосъобразност или нищожност на административния акт или да бъде разглеждано като самостоятелно основание за отмяна. Общо разбиране относно инструктивните срокове в административното производство се извежда от Постановление № 4 от 22.9.1976 по гр. д. № 3/76 на Пленума на ВС, съгласно което за административния орган сроковете са инструктивни. Това разбиране, по конкретно за административния орган, считам, че до известна степен е преодоляно с въведените санкционни разпоредби на чл.302 и чл. 303 АПК. Що се отнася до административния процес, задължението за решаване на делото в разумен срок е част от забраната за отказ от правосъдие.  В административното производство няма разпоредба аналогична на чл. 255 ГПК, относно определяне на срок при бавност, но на основание чл. 144 АПК същата процедура може да намери приложение и в административния процес.

В рамките на наказателното производство, забавеното произнасяне, може би има най-сериозно негативно отражение, не случайно и забавянето в рамките на наказателния процес e донесло и най-големи санкции за държавата. Съобразно разпоредбата на чл. 22 НПК „съдът разглежда и решава делата в разумен срок”. С приетите през 2017 г. изменения в НПК бе въведена възможността за „ускоряване на наказателното производство”. Това „ускоряване” наподобява молбата за определяне на срок за произнасяне по чл. 255 ГПК. И тук отново се иска от горестоящият съд да ускори производството, чрез постановяване на срок в който забавеното процесулано действие да бъде извършено. Разликата е, че в рамките на наказателното производство законодателят е определил колко време следва да е изтекло, за да е налице забавяне[7]. Както и в гражданското производство така и тук липсва санкционната разпоредба, какво се случва ако въпреки определеният от горният съд срок, процесуалното действие не бъде извършено[8].

В обобщен вид това са механизмите, с които в рамките на висящото производство страната би могла да си послужи, за да защити правото си на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. През 2012 г. в резултат от редица критики и санкции от страна на европейските институции, в страната ни бе въведена възможност в рамките на административна и съдебна процедура, да се претендира и ангажира отговорността на държавата за допуснатото забавяне и съответно да се получи обезщетение. Тази възможност първоначално бе въведена с допълнение на ЗСВ[9], като бе приета изцяло нова глава трета „а” „Разглеждане на заявление срещу нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок”, която регламентира административна процедура развиваща се пред Инспектората към ВСС и Министерството на правосъдието, при която се извършва оценка за наличие на нарушение и в случай на такова се предлага споразумене за обезщетение. В рамките на няколко месеца след приемане на допълненията в ЗСВ, бяха приети и допълнения в ЗОДОВ[10], като в чл. 2б се предвиди и съдебна процедура по отношение на ангажирането на отговорността на държавата за нарушаване на правото на разлгеждане и решаване на делото в разумен срок. Двете процедури се намират в последователност една спрямо друга, като изчерпването на административната е процесуална предпоставка за преминаване към съдебната. В следващите редове е обърнато внимание на двете производства.

Обезщетение за бавно провасъдие по реда на ЗСВ

Както вече бе посочено, българското законодателство предвижда две възможности за търсене на обезщетение за бавно правосъдие – по административен и съдебен ред. По административен ред, тази възможност е уредена в глава трета „а” „Разглеждане на заявления срещу нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок” от Закона за съдебната власт. В посочената глава, чрез разпоредбите на чл. 60, букви от „а” до „м” е предвиден механизъм, чрез който както физически така и юридически лица да защитят правото си на решаване на делото в разумен срок и съответно да получат обезщетение, ако това право е накърнено. Производството протича първо пред Инспектората на ВСС, в който е създадено специализирано звено за разглеждане на заявления по глава III „а” ЗСВ[11]. Заявлението е по образец и съдържа реквизити посочени в чл. 60б ЗСВ, към него се подава и декларация от заявителя, че за същото искане не му е присъждано обезщетние по друг ред. Подава се до Министерство на правосъдието чрез Инспектората на ВСС. Процесуална предпоставка за разглеждане на заявлението е съдебното производство да е приключило с влязъл в сила акт и заявлението да е подадено в рамките 6 месечен преклузивен срок от приключване на съдебното производство. С цел адекватна, бърза и опростена процедура законодателят е предвил и срокове, в който да приключи самото производство[12] - общ 6 месечен срок, самото производство е безплатно за заявителят. Съгласно чл. 60а, ал. 3 ЗСВ максималният размер на обезщетението, което може да се получи по този ред е 10 000 лв. Абсолютна процесулана предпоставка за разглеждане на заявлението е то да е подадено в рамките на 6 месечен срок от приключване на съдебното производство, за което страната претендира, че е забавено[13]. В размките на срокът по чл. 60д ЗСВ определеният от Главният инспектор състав за разглеждане на жалбата извършва проверка на съдебното производство, за което се твърди, че е забавено, резултатът от тази проверка се обобщава в контативен протокол, в който се посочват общата продължителност на производството и причини за забавяне, протоколът съдържа и становище на проверяващият състав относно това дали е спазен 6 месечният преклузивен срок по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ, проверяващият състав не се произнася по въпроса дали срокът, в който е протекло производството е разумен[14]. Целта на този констативен протокол е да се извърши експертна проверка на фактите, включващи общата продължителност на производството; да се посочи периода на забавяне, за който отговорност носи държавния орган и периода на забавяне, за който отговорност носи страна в производството. След изготвяне на протокола същият се изпраща на министъра на правосъдието. Следва да се посочи, че посоченото становище в констативния протокол, относно спазване на срокът по чл. 60а, л. 4 ЗСВ не обвързва министъра на правосъдието, тъй като същият не действа в условията на обвързана компетентност[15]. Разглежданото административно производство приключва по два начина – с отхвърляне на заявлението, когато министъра на правосъдието направи преценка за неоснователност или с предлагане на споразумение за обезщетение, в случаите, в които е направена преценка за основателност на заявлението. Крайният акт на министъра на правосъдието, с който уважава или отхвърля заявлението не подлежи на самостоятелно обжалване, за страната е открита възможността за предявяване на самостоятелния иск за обезещетение по реда на чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ.

Обезщетение за бавно провасъдие по реда на ЗОДОВ

Следващата възможност, която нашето законодателство предвижда за търсене на компенсация за забавено правосъдие е уредената в чл. 2б ЗОДОВ. Посочената норма предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин или юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени му в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок[16]. Законът предвижда две хипотези, при които може да се претендира обезщетение по съдебен ред – при приключило вече съдебно производство и при все още висящо производство. По отношение на приключило сдебно производство, съгласно чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иск по чл. 2б ЗОДОВ е изчерпването на административната процедура по реда на глава III ЗСВ, тоест заявлението да е отхъврлено или споразумението за обезщетение да не е прието[17]. Законът дава възможност за страната да не чака приключване на производството с краен акт, за да може да претендира обезщетение, а да предяви искането си и в хода на едно все още не приключило производство, в рамките на което страната счита, че правото и на разглеждане на делото в разумен срок е накърнено. Предявяването на иск при все още висящо производство не изключва възможността страната да предяви иск и след приключване на производството с краен акт, разбира се за вредите, които са останали необезщетени. Искът се разглежда по реда на ГПК, тоест компентентен ще бъде съда съобразно правилата на чл. 103 – 105 ГПК. За разлика от административното произовдство по ЗСВ тук държавна такса се дължи на основание чл. 9а, ал. 1 ЗОДОВ.[18] Също така при условията на пълно и главно доказване ищецът следва да установи нарушението, вида и размера на вредите, както и причинно следствената връзка между тях[19]. По отношение на неимуществените вреди, съществува силна, макар и оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в правораздаването и т.н.[20] За разлика от административното производство по реда на ЗСВ, при съдебното производство по реда на ЗОДОВ, законодателят е изброил макар и неизчерпателно критериите които се вземат предвид при определяне на това дали е налице забавено правосъдие или не. Така съобразно чл. 2б ЗОДОВ при определяне налице ли е забавяне съдът следва да вземе предвид: общата продължителност на производството[21], неговия предмет[22], фактическата и правна сложност, поведението на страните[23]. Друга разлика с административната процедура по глава III ЗСВ, е липсата на срок за предявяване на иска, доколкото при административната процедура е налице преклузивен 6 месечен срок за започване на производството, то при съдебното производство по реда на чл. 2б ЗОДОВ, няма подобен срок, което означава, че искът би  могъл да се предяви в рамките на общата погасителна давност по чл. 110 ЗЗД.

Отговорността на държавата реализирана по реда на чл. 2б ЗОДОВ представлява една специална деликтна отговорност. За разлика от традиционния фактически състав на деликта, при който се изследва и наличието на виновно поведение от страна нарушителя, то тук се касае за една обективна безвиновна отговорност, т.е. прилага се принципът на риска, а не на вината. Без значение е дали забавянето се дължи на виновно поведение от страна на съответното длъжностно лице, дали същото е в нарушение на съществуващи правила или напротив спазени са, но въпреки това е допуснато забавяне над разумния срок, без значение е и натовареността на съда/съдебния състав.[24]

Размер на обезщетението

В края, но не и по – значение е важно да се отбележат и няколко думи за размера на обезщетението за бавно правосъдие. В разгледаната по-горе административна процедура по реда на ЗСВ, в чл. 60а, ал. 3 е регламентиран максимален размер на обезщетенението от 10 000 лв. Посочената сума представлява едно ариметрично осредняване на обезщетенията съобразно практиката на ЕСПЧ, което законодателят е приел като горна граница за това производство. Тъй като всеки казус е специфичен, при всяко конкретно дело се разглеждат конкретни факти и обстоятелства, съответно поведението на участниците в производството е различна, не може да се обобщава за толкова години толкова обезщетение. Все пак бихме могли да посочим няколко примера на по-фрапантни примери на забавяне и предложените по тях обезщетения. Така в последния тримесечен доклад, качен на интернет страницата на ВСС[25] е описано гражданско дело по иск по чл. 200, ал. 1 КТ с обща продължителност от 24 години, 10 месеца и 9 дни, за което не се е стигнало до споразумение за обезщетение. По отношение на граждански дела най-високото обезщетение, за което е сключено споразумение за периода юли – септември 2020 е в размер на 2 500 лв, по дело с обща продължителност от 8 години, 2 месеца и 11 дни, по наказателни дела най-високото обезщетение по споразумение е в размер на 7 200 за производство продължило 10 години, 5 месеца и 19 дни.

По отношение на исковите претенции за обезщетения за бавно правосъдие, тук не съществува максимална граница, а въпроса за размер,а що се касае до неимуществени вреди, ще се  прецени по справедливост, като се вземат предвид всички посочени по-горе критерии. Прави впечатление, че в рамките на съдебното производство присъдените обезщетения за неимуществени вреди са значително по-високи от присъжданите в хода на административната процедура. Това се дължи основно и на обстоятелството, че в рамките на административната процедура се извършва една проверка само на документи, докато в рамките на съдебното производство освен проверка на общата продължителност на срока се вземат под внимание редица допълнителни обстоятелства, страните са свободни да изразят становището си, да ангажират доказателства.

Заключение

В заключение, наред с позитивната нагласа, че все пак съществува механизъм за защита на правото на решаване на делото в разумен срок и съответно за компенсация на претърпените вреди, не може да не се изтъкнат и някои слабости на нормативната уредба. Като недостатък на административната процедура, по мое мнение, би могло да се изтъкне липсата на възможност за изслушване на страната и ангажиране на становище по направения доклад от страна на проверяващия орган. Наистина за страната съществува възможността да предяви иск след приключване на административната процедура, където да ангажира своите доказателства и становище, но е съмнително, дали същата има останало достатъчно доверие в съда, след първоначалното забавяне. Затова по мое мнение на административния орган следва да се предоставят допълнителни правомощия в тази насока. Допълнително би могло да се разсъждава и в посока отпадане на горната граница на обезщетението или поне увеличаване на нейния размер. По отношение на съдебното производство, по мое мнение следва да се предвидят срокове за приключване на производството и съответно производствата по реализиране на отговорността на държавта за нарушаване на правото за разглеждане на делото в разумен срок да бъдат изрично посочени, като бързи производства. Допълнително, с цел постигане на качествен резултат и съответно реална практическа стойност на присъденото обезщетение и в административната и в съдебната процедура би могло да се предвиди кратък срок до който същото ще бъде изплатено. Всичко това, считам, че ще повиши доверието на гражданите в съдебната система и съответно ще предостави на страните един качествен механизъм за защита.

[1] Виж чл. 6 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи

[2] Виж чл. 13 ГПК и чл. 22 НПК

[4] Ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли1992, ДВ , бр. 66 от 1992 г., в сила за РБ от 07.09.1992 г., посл, изм. ДВ. бр. 38 от 28.05.2010 г.

[5] Виж Чл. 6 от Конвенцията

[6] Виж чл. 5, пар. 3 оъ Конвенцията

[7] Виж чл. 368, 368а НПК

[8] Извън възможността на чл. 369, ал. 3 НПК да се подаде ново искане за ускоряване.

[9] Обнародвани в ДВ, бр. 50 от 3.07.2012 г. в сила от 01.10.2012 г.

[10] Обнародвани с Държавен вестник бр. 98 от 11.12.2012

[11] Виж чл. 60в ЗСВ

[12] Чл. 60д ЗСВ – в четири месечен от подаване на заявлението се изготвя констативен протокол, който се изпраща в Министерство на правосъдието, съгласно чл. 60ж ЗСВ проверката и произнасяне по заявлението трябва да приключат в 6 месечен срок от подаване.

[13] Чл. 60а, ал. 4 ЗСВ. Срокът е преклузивен пропускане на срока прави заявлението недопустимо.

[14] С допълнение обнародвано в ДВ бр. 11 от 2020 на чл. 60г, ал. 3 ЗСВ изрично е предвидено, че специализираното звено отразява само фактите по производството, без да прави констатации относно това дали срокът за който е приключило даденото производство е разумен.

[15] Виж Определение 4669 от 20.06.2019  по адм. дело №5201/2019 на Административен съд София град. 39 с-в

[17]  Определение 5258 от 14.07.2020 г. по адм. дело 6344/2020 г., 17 с-в на Административен съд София град

[18] Съобразно чл. 2а от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на Гражданския процесуален кодекс (ГПК)обн. ДВ. Бр. 22 от 22.02.2008 г., посл. изм. ДВ бр. 35 от 02.05.2017 г. държавните такси са 10 лв. за физически лица, ЕТ и ЮЛНЦ и 25 лв. за юридически лица.

[19] Съгласно Определение № 413 от 08.05.2018 г. по гр.дело № 3418/2017 на ВКС, 4то гр. отделение, за да бъде уважен искът по чл. 2б ЗОДОВ следва да са налице следните предпоставки: да бъде установено наличие на съдебен спор, при който е нарушено правото на разглеждане на делото в разумен срок, настъпване на преки и непосредствени вреди за ищеца и причинно следствената връзка между тези вреди и решаване на делото извън срока.

[21] Възможно е отделните етапи от дадено производство да са извършвани в срок, но общата продължителност да надхвърля разумния срок. Виж също Решение № 222 от 12.02.2020 г. по гр. д. № 92 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение

[22] Виж Решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, в което се приема, че качеството на страната в производството и вида на делото при някои дела имат отношение към пряката причинно следствена връзка за даден вид увреждане, така лихвоносно задължение за ответник по дело има по-голям залог и съответно необосновано забавяне има по сериозно отношение в неговата правна сфера. Определен вид дела, с оглед специфичния им характер и засегнат интерес налагат своевременно разглеждане – трудови спорове, искове за издръжка, гражданско състояние, мерки за закрила, наказателни производства и т.н.

[23] Виж напр. Решение № 272 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 924 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, в което съда приема, че добросъвестното упражняване на процесуални права, което ищецът – лично или чрез процесуалния си представител, е предприел в своя защита, дори когато то е било неадекватно и безрезултатно, и обективно е довело до забавяне на производството, не води до съпричиняване

Още по темата

Великобритния изисква тест за коронавирус

Предишна новина

Десислава Ахладова: След обявяването на пандемията се наблюдава ескалация на домашното насилие

Следваща новина

Коментари

0 Коментара

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.