От националните власти зависи ефективното изпълнение на решенията на Страсбург

От националните власти зависи ефективното изпълнение на решенията на Страсбург

Необходимостта от реформа на механизма, установен с Европейската конвенция за правата на човека, предизвиква загриженост почти откакто тя съществува, а започналият още през 60-те години процес е все по-активен през последните две десетилетия, макар че влизането в сила на договаряните промени като че ли винаги изостава от истинските потребности. Действителната спешност на реформата през последните години произтича от огромното нарастване на броя на жалбите до Съда и увеличаващата се маса от чакащи решение дела. Особено характерни за тази група са делата, наричани от Съда "повтарящи се", т.е. такива, по чийто предмет вече има произнасяне по отношение изискванията на Конвенцията във връзка с предишни жалби, но засегнатите държави не са изпълнили съответните решения – било чрез въвеждане на необходимите промени в законодателството и практиката (включително институционална реформа), било чрез прилагане на националния закон от съдилищата по начин, отговарящ на практиката на Съда.

Добрата новина е, че споменатата маса от чакащи решаване дела изглежда, че намалява: от 128 000 висящи жалби в края на 2012 г., в края на 2013 г. броят им е само 99 900. Това бе постигнато благодарение на по-активното вземане на решения на всички равнища, но най-вече чрез произнасяне по допустимостта – всъщност в повечето случаи недопустимостта – от един-единствен съдия.

По-бързото вземане на решения премахва продължителната несигурност, която жалбоподателите често пъти търпят, но това преимущество се неутрализира от липсата на универсално приложимо обяснение за наблюдаваното ускорение, освен че жалбата не отговаря на критериите за допустимост (освен в случаите на неизчерпване на правните средства за защита на национално равнище, в които това неизчерпване би дало на жалбоподателя някакъв, макар и вероятно малък, шанс това да се случи) или липсва очевидно нарушение на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията и протоколите към нея. Това не само е обезсърчително и разочароващо за жалбоподателите (и техните адвокати), но и може да бъде контрапродуктивно, тъй като няма никакви указания нито за това какво е сгрешено (с оглед на допустимостта), нито какво се смята за излизащо извън приложното поле на предоставяната от Конвенцията и протоколите към нея защита, което е важно както за вземането на решения в държавите, така и за отделните жалбоподатели.

Със сигурност, макар делата да се разглеждат по-бързо, е очевидно, че броят на новите жалби до Съда продължава да расте (макар и не толкова драматично, колкото в миналото), така че възприеманите проблеми на жалбоподателите, макар и не винаги да са същински проблеми в приложното поле на Конвенцията, изглежда никак не намаляват. Това поне отчасти показва, че задачата за прилагането на национално равнище все още далеч не е постигната ефективно, тъй като все още липсва доверие, че вземането на решения на това равнище отговаря на установените с Конвенцията стандарти.

Макар че последното без съмнение е отчасти въпрос на възприятие, трябва да се отбележи, че до известна степен това е и реалното положение – нещо, което се подкрепя от статистиката относно изпълнението на решенията, т.е. последния етап от производството, съгласно системата на Конвенцията. Така в статистиката за 2013 г. виждаме приблизително 1700 дела, които са приключени, т.е. прието е решение, според което изпълнението на решението на Съда е постигнато в задоволителна степен, но все пак висящи остават почти 11 000 дела, като над 9 000 от тях са повтарящи се и следва да се отбележи, че все още има близо 47 000 такива висящи дела, по които Съдът трябва да се произнесе.

Така с увеличаването на производителността на Съда неизбежно ще възникне изцяло нова група от чакащи за решение дела, а именно такива, отнасящи се до изпълнението, освен ако държавите не възприемат много по-деен подход за подобряване на изпълнението. Разбира се, това е лесно да се каже, но трябва да се отчете, че са налице множество фактори – финансови, практически и политически – които могат да забавят ефективното изпълнение. Независимо от това, ако този проблем не бъде отстранен, победите в Съда ще продължат да не носят реална промяна за хората, чиито права и свободи са нарушени.

Ето защо не беше изненада, че при откриването на съдебната година миналия януари председателят на Съда (Дийн Шпилман, б.р.) избра да коментира реакциите на държави по две дела. Първото дело, X и др. срещу Австрия (№ 19010/07, 19 февруари 2013 г.), се отнася до наличието на дискриминиращи условия по отношение възможността за осиновяване от несключили брак двойки от различен пол в сравнение с несключили брак двойки от един и същи пол. По отношение на последните осиновяването е законово недопустимо, така че в действителност липсва всякаква възможност дори да се разглежда доколко отделните такива двойки са подходящи или неподходящи да осиновят дете. Второто дело – DelRioPrada срещу Испания (№ 42750/09, 21 октомври 2013 г.) – е със също толкова спорен предмет, отнасящ се до датата на окончателно освобождаване на лице, осъдено за тероризъм. Тази дата е отложена посредством ретроактивна промяна в начина, по който заслужено от затворник намаление на наказанието му се зачита към изтърпяването на присъдата му.

Независимо от политически деликатното естество и на двете решения, реакциите на държавите са незабавни и цялостни. Така в случая на Австрия за по-малко от шест месеца след произнасянето на решението на Съда е прието и влиза в сила законодателство, предвиждащо възможността за осиновяване от еднополови двойки. В случая на Испания реакцията е дори по-бърза: правителството директно заявява, че решението на Съда е задължително и на следващия ден испанските съдилища решават да освободят жалбоподателя, последван от други затворници в същото положение. Тези реакции са примерни, но подчертават, че ефективното изпълнение не само може да бъде незабавно, въпреки деликатността на въпроса, но и че е в ръцете на националните власти да осигурят изпълнението, както и че за това без съмнение е необходимо ясно, бързо и недвусмислено признаване на задължителния характер на решенията на Съда.

Последните промени в механизма на Конвенцията, които предстои да влязат в сила, засягат Правилника на Съда и по-специално правило 47 относно изискванията за подаване на жалба до Съда, включително въвеждането на нов формуляр. Следва да се отбележат няколко момента.

На първо място, изложението на фактите, твърдяното нарушение, релевантните доводи и спазването на критериите за допустимост вече трябва да бъде "сбито и четливо", а не просто кратко, като ограничението за дължина е затвърдено с предвидените само няколко страници в нововъведения формуляр, към които може да се добавя приложение от не повече от 20 страници.

На второ място, за дата на постъпване на жалбата се приема датата на подаване на попълнен формуляр на жалба, т.е. датата на пощенското клеймо, като вече е премахната възможността за временно спиране отчитането на срока от окончателното решение чрез подаване първо на въвеждащо писмо и получаване на осем седмици за подаване на формуляра, считано от датата на отговора на това писмо.

На трето място, и това е може би най-важното, параграф 5 предвижда, че каквото и да е неспазване на формалностите по подаването на жалба – независимо дали се отнасят до представяне на всички изисквани подробности, четливост или дължина - ще води до това, че въпросната жалба няма да се внася за разглеждане от съдия, т.е. решението ще се взема от юрист от администрацията, освен ако няма адекватно обяснение за неспазването, ако жалбата се отнася до искане за привременна мярка или ако Съдът укаже друго. Това допълнително оправомощава Съда да прекратява дела, но трябва да се има предвид, че не може да се поставя знак за равенство между зле подготвена жалба и липсата на действителен проблем.

Независимо от това, очевидно е необходимо да се положат усилия за намаляване на усещането, че Страсбург е задължителното последно средство, като се подобри вземането на решения на национално равнище и особено аргументацията, тъй като неразбирането защо е постановено определено решение е фактор лицата да продължават производствата на европейско равнище. Адвокатите на национално равнище обаче също ще трябва по-внимателно да подготвят жалбите, за да не бъдат нарушавани тези строги изисквания.

Другите реформи, които са в ход, са свързани с Протоколи № 15 и 16, както и с проектоспоразумението, което ще даде възможност на ЕС да се присъедини към Конвенцията. Няма да се спирам на последното, тъй като съвместимостта му с правото на ЕС все още не е определена от Европейския съд и е вероятно този продължителен процес да отнеме още известно време, преди да бъде приключен.

Що се отнася до протокол № 15, има няколко важни момента, които следва да се отбележат. За потенциални жалбоподатели най-същественото е съкращаването на срока за подаване на жалба от шест на четири месеца от окончателното решение по делото. Това също е мярка, чиято цел несъмнено е допълнително да се намали обемът жалби, която обаче би следвало да се окаже лесна за изпълнение, поне за жалбоподателите, които имат достъп до компетентни правни услуги. Друга промяна, чиято цел също е изключването на някои жалби, е премахването на предварителното условие въпросът да не е надлежно разглеждан от национален съд относно допустимост при жалбоподатели, които не са претърпели значителна вреда. Тази бариера за допустимостта, чиято цел е да се изключат случаи, които могат да се характеризират като de minimis, обаче няма да се превърне в толкова съществено препятствие. Тя може да доведе до недопустимост на жалби, засягащи много малки парични суми, като обаче е важен и контекстът, така че ще е необходимо разглеждане на обстоятелствата около конкретния жалбоподател.

Освен това неотдавнашното решение по делото Eon срещу Франция (№ 26118/10, 14 март 2013 г.) не сочи, че Съдът ще бъде "с вързани ръце" при прилагането на тази бариера, когато не са налице финансови съображения. Делото Eon засяга осъждането на жалбоподателя за оскърбяване на президента чрез размахване на малък лозунг с текста "Casse toi pov’con" ("Чупката, тъп задник") в момент, когато президентът и антуражът му е трябвало да минат покрай него. С това си действие жалбоподателят прави алюзия с много нашумяла фраза, която самият президент е изрекъл в отговор на фермер, отказал да се здрависа с него. След това фразата е предизвикала множество коментари и медийно внимание, широко циркулира в Интернет и е използвана като лозунг по време на демонстрации. Жалбоподателят е глобен 30 евро за това нарушение, но санкцията е спряна.

Правителството изтъква довода, че жалбоподателят не е претърпял значителна вреда, тъй като сумата е скромна и финансовите последици от нея са минимални. Съдът обаче смята, че тежестта на нарушението трябва да се оценява както предвид субективните възприятия на жалбоподателя, така и предвид обективния интерес в конкретния случай. Според него обстоятелството, че жалбоподателят не се е отказал от производството до края му, дори след като му е отказана правна помощ, показва, че делото очевидно е от субективно значение за него. Освен това, по отношение на обективния интерес е важно да се отбележи, че делото привлича широко медийно внимание и засяга въпроса дали оскърбяването на държавния глава трябва да продължи да се смята за престъпление – нещо, за което редовно се спори в парламента. Така Съдът стига до заключението, че жалбата повдига въпрос, който не е маловажен нито на национално равнище, нито в контекста на Конвенцията.

По същество, макар да се приема, че фразата е обидна, не може да се каже, че повтарянето на изречените преди това от президента думи е било насочено към личния живот или чест на президента или просто е неоснователна лична нападка срещу него. Според Съда налагането на наказателни санкции за такова поведение вероятно би имало сковаващо въздействие върху сатиричните форми на изразяване по актуални теми. Той подчертава, че тези форми на изразяване сами по себе си могат да играят много важна роля в откритото обсъждане на обществено значими въпроси – неотменим белег на всяко демократично общество. В резултат, предвид конкретните обстоятелства по делото и последиците от осъждането върху жалбоподателя, прибягването на наказателна санкция е несъразмерно с преследваната цел и съответно – ненужно в едно демократично общество.

Протокол № 15 обаче засяга не само допустимостта, тъй като той съдържа разпоредби, които потенциално биха могли да са важни за националните институции. По-специално в преамбюла ще бъде добавено ново съображение, в което се препраща към принципа за субсидиарността и основната отговорност на държавите да осигурят гарантираните от Конвенцията права и свободи и се посочва, че те се ползват с известна свобода на преценка. Това може да се разглежда просто като формулиране на сегашното положение, но, както се посочва в обяснителния меморандум, с който се повишава прозрачността и подобрява достъпът до тези характеристики на установената с Конвенцията система, то може да има за цел да накара Съда повече да уважава решенията на националните съдилища, поне когато те демонстрират, че са разгледали надлежно релевантните за Конвенцията въпроси с оглед постановяването на конкретно решение.

Макар обаче някои държави да са на мнение, че Съдът твърде много се меси във "вътрешни" въпроси, повишеното уважение към произнесените от националните съдилища решения вече е факт. Освен това, през последните години Съдът полага сериозни усилия да насърчава диалога с по-висшестоящите национални съдилища – върховни и/или конституционни – и подчертава не само че взема под внимание техните становища по тълкуването и прилагането на правата и свободите по Конвенцията, но и че няма монопол върху избора на верния подход, макар да осъществява окончателния надзор.

Този диалог е заздравен от повишаващ се обмен под формата на реални срещи с по-висшестоящи национални съдилища и посещения от председателя на Съда в различните държави, но придобива по-конкретно изражение в различни решения, от които е видно как Съдът в Страсбург приема преценката на националните съдилища дали са изпълнени изискванията на Конвенцията. Добри примери за това откриваме в решенията на Съда по делата Al-Khawaja и Tahery срещу Обединеното кралство([ГК], № 26766/05, 15 декември 2011 г.[ГК], № 26766/05, 15 декември 2011 г.) и von Hannover срещу Германия (№ 2)([ГК], № 40660/08, 7 февруари 2012 г.).

В първото става дума за постановяването на присъда единствено или в решаваща степен въз основа на показанията на лице, което обвиняемият е нямал възможност да разпита. Обжалването на такива присъди значително време характеризира практиката на Съда по член 6(3)(d), но съдилищата в Англия са сметнали този подход за проблемен във връзка с някои присъди, основаващи се на позовавания на чуто от другиго, като Съдът вече е стигнал до заключението, че позоваването на такива доказателства не води автоматично до нарушение на член 6, доколкото са налице достатъчни балансиращи фактори, включително мерки, които позволяват безпристрастна, надлежна оценка на надеждността на тези доказателства. Така Съдът реши, че такива гаранции действително съществуват съгласно приложимото законодателство в Англия, като смята, че те ефективно предотвратяват несправедливостта в едното от делата, но не и в другото, най-вече поради наличието на известно потвърждение в делото Al-Khawaja, но не и в делото Tahery.

Решението показва чувствителност към различните характеристики на системите на прецедентното (common law) и писаното кодифицирано право (civil law systems), без да се отклонява от основното изискване на Конвенцията да се осигурява справедлив процес. Макар обаче да уталожва някои вълнения в Англия относно начина, по който се е развила съдебната практика на Съда, готовността на Съда да дискутира подхода си всъщност показва, че подходът от решението по дело Al-Khawaja може да бъде по-широко приложим, така че той изобщо да не е изключение от прецедентното право. Така в по-скорошното дело Gani срещу Испания (№ 61800/08, 19 февруари 2013 г.) се иска потвърждение, че осъждането на жалбоподателя за сериозно сексуално нападение е съвместимо с Конвенцията в обстоятелства, при които той не е могъл да подложи на кръстосан разпит жената, за която се твърди, че е жертва, тъй като тя страда от симптоми на посттравматичен стрес. Присъдата се опира на нейните изявления преди процеса, след като различните опити да ѝ бъдат снети показания водят до нейното рухване. Потвърждавайки правилността на това позоваване, Съдът смята за важно както това, че адвокатът на жалбоподателя не се е възползвал от възможността на етапа на разследването да разпита жената, за която се твърди, че е жертва, както наличието на известно потвърждение на изявленията ѝ.

В делото von Hannover става дума за постигането на баланс между зачитане неприкосновеността на личния живот и правото на свободно изразяване при обстоятелства, в които са публикувани снимки на обществена фигура – член на кралското семейство на Монако, направени в момент, когато тя не върши някаква публична дейност. В предишно решение Съдът приема, че подобна публикация е в нарушение на правата ѝ по чл. 8, тъй като снимките не постигат нищо друго освен задоволяване на общественото любопитство. Това решение впоследствие води до преразглеждане на съдебната практика относно подхода към подобни въпроси – първо от Федералния съд, а после – и от Федералния конституционен съд. По-специално тези съдилища определят, че трябва да се вземе предвид дали конкретният вестникарски репортаж допринася за фактически дебат, като силата на информационната стойност е решаваща за въпроса дали интересът на фотографираното лице следва да отстъпи в полза на публикуването или не.

Във второто дело von Hannover Съдът приема, че при прилагането на този тест по отношение последващо публикуване на снимки на жалбоподателката – при което нейното поведение в тях е свързано с болестта на баща й, принц Рение – е налице достатъчно релевантна връзка с дебат от обществен интерес. Макар да е възможно несъгласие с това решение, важното е, че проведеният от германските съдилища процес може да се възприема като демонстриран действителен опит да се вземе предвид предходното решение на Съда в Страсбург и способен да доведе до справедливо равновесие между засегнатите интереси. Когато това е очевидно, е вероятно в резултат на свободата на преценка Съдът да уважи решението на националния съд, макар да може да се приеме, че решението може да се счита донякъде щедро към издателя в контекста на направената преценка. Подобно потвърждаване на решението на националния съд виждаме и в третото дело von Hannover (№ 8772/10, 19 септември 2013 г. № 8772/10, 19 септември2013 г.), при което снимката има много слаба връзка със статията, в която се говори за действително дискусионен въпрос, а именно - отдаването под наем на картини, собственост на публични фигури.

Тепърва ще разберем дали протокол № 15 ще доведе до потвърждаване решенията на националните съдилища в още по-голяма степен. Някои държави определено биха желали това. Съмнително е обаче дали тези решения ще се потвърждават, особено, ако не е видно националните съдилища да са отчели надлежно изискванията, установени в практиката на Съда. В тази връзка добър пример са практиките в Англия и Германия. Ако те бъдат следвани, то в действителност националните съдилища ще вършат това, което се очаква от тях съгласно Конвенцията и при тези обстоятелства всъщност няма да има нужда от намеса на Съда в Страсбург. В този смисъл въпросът за потвърждаване на решенията на националните съдилища действително е неуместен. Във всеки случай е възможно да изчакаме известно време, преди този протокол да влезе в сила, тъй като той трябва да бъде ратифициран от всички договарящи страни, а до момента, макар че е подписан от 29 страни (включително България), само 6 са го ратифицирали.

Независимо от това, дебатът относно правилния начин за прилагане правата и свободите по Конвенцията в конкретен контекст е нещо, което председателят на Съда очаква да бъде доразвито чрез възможността, която се разкрива с приемането на протокол № 16. Тя ще позволи на най-висшестоящите национални съдилища да отправят до Съда искания за консултативни становища по принципни въпроси относно тълкуването и прилагането на правата и свободите по Конвенцията.

Според председателя Шпилман тези консултативни становища ще имат за цел да информират най-висшестоящите национални съдилища по въпроси, предмет на висящи дела, като тези съдилища няма да са задължени да се съобразяват с тях. Когато обаче делото бъде решено в съответствие със становището на Съда, се очаква да не се налага отнасяне на случая до Страсбург. Трудно е да се определи доколко това е реалистично, тъй като изгледите за използване на процедурата все още са доста далечни – макар протоколът да е подписан от 10 договарящи страни (включително България), за влизането му в сила е необходимо той да бъде ратифициран от 10 страни, след което най-висшестоящите национални съдилища ще са тези, които ще преценяват доколко ще е от полза да се иска консултативно становище.

Както отбелязах, консултативното становище няма задължителен характер, но то представлява международната гледна точка по повдигнатия въпрос и е напълно възможно на национално ниво да се оказва натиск за следването му, особено ако се гледа сериозно на статута на Конвенцията като част от националното право. Предстои да видим и доколко добре ще се изготвят исканията до Съда и е възможно той да установява, че някои от тях са твърде широки и поради това на практика е невъзможно да се даде особено полезен отговор. Несъмнено за избягване на този капан може да се използва досегашният опит с отправяните до Европейския съд преюдициални запитвания.

Освен това трябва да се отбележи, че опитът в изпълнението на решения след повторно откриване на производства, по отношение на които Съдът е установил нарушение на правото на справедлив процес, не винаги е водил до задоволително разрешаване. Ето защо е необходимо искането за консултативно становище да се прави добросъвестно, а не да се използва като тактика за протакане; информация може да бъде предоставена, но няма как тя да произведе последици, ако това не е наистина желано.

На този етап е неясно и колко бързо могат да се обработват подобни искания (Съдът вече се затруднява да се справя с нарастващия брой дела, които трябва да се решават от Голямата камара), както и как тези искания ще се свързват с жалбите по същество, в които се разглеждат същите или подобни въпроси, независимо дали са замесени държавите, от които са постъпили исканията. Освен това е възможно договарящи страни, различни от отправилата искането, да поискат да се включат в процеса – въпрос, по който ще се произнася председателят – тъй като повдигнатите теми биха могли да са от по-широк интерес и с по-широко приложно поле. Това несъмнено би разширило диалога, но би могло да забави процеса по издаване на становище, което не би се приело добре от страните в националното производство, от които е произтекло искането.

Въпреки че становището трябва да се съобщи на запитващия съд, не съществува изрична разпоредба това да стане на езика на въпросната държава. Това е проблем, който трябва да бъде решен на практическо равнище, тъй като никак не е сигурно, че съдиите или адвокатите по висящото дело ще са способни да разберат и използват ефективно становище, предадено на един или друг от официалните езици на производството пред Съда. Всъщност, без някаква договореност за своевременен превод на становището реалността на диалога, на който се възлагат надежди, очевидно е под въпрос. Разбира се, това е само част от по-широкия проблем за достъпа до съдебната практика на Съда, която остава недостъпна за мнозина поради езиковата бариера. Положението до определена степен действително е подобрено, като все повече преводи се добавят към базата данни HUDOC, но вниманието по-скоро е съсредоточено върху водещи дела, което може да е полезно за очертаване на тенденции в мисленето, но не позволява достъп до спецификите на много дела, който е необходим, за да се определи как да се решават конкретни дела, възникващи на национално равнище.

Както отбелязах, ние вероятно сме далеч от възможността дадено консултативно становище да влезе в сила, да не говорим, че не съществува истинска оценка  за това, какви могат да бъдат неговите последствия. Независимо от това, неговото изработване трябва да се разглежда като част от усилията да се измести ролята на Съда от разглеждане на отделни дела към концентриране само върху главните проблеми на тълкуването и прилагането на правата и свободите по Конвенцията. Дали наистина ще се осъществи такова изместване обаче, ще зависи също така от това, доколко националните съдилища ще могат да устоят на наплива на жалби към Страсбург като сами отстояват надлежно правата и свободите по Конвенцията в хода на производствата пред самите тях.

Възможностите, които дава процедурата на консултативното становище за предотвратяване или прекратяване на нарушенията, несъмнено е убедителна причина за нейното въвеждане, но трябва да се отбележи, че това не е единственият начин да се получат насоки за това, какво изисква Конвенцията и така да се предвидят и предотвратят възможни нарушения на закона. Съветът на Европа – за разлика от самия Съд – вече има въведени процедури, които могат да подпомогнат осигуряването на надлежно прилагане на правата и свободите по Конвенцията. Те включват по-конкретно даването на становища и експертни оценки по проекти и действащи законодателни актове, за да може да се внесат съответни изменения и корекции или преди приемането им или след това. Такава помощ се оказва чрез Генералната дирекция по правата на човека и юридическите въпроси и Европейската комисия за демокрация чрез право – Венецианската комисия – която е създадена с нея, с тяхното специфично участие в зависимост от предмета, за който става дума, макар и в някои области понякога те да работят съвместно. Както Генералната дирекция, така и Венецианската комисия може да отговарят на официални искания за помощ, като от последната може да иска становища и Парламентарната асамблея.

Използването на тази процедура, която в случая на България засяга въпроси, свързани с наказателни производства, избори, съдебната система и политическите партии, може да подпомогне създаването на законодателство, което по-добре отчита европейските стандарти и по специално правата и свободите по Конвенцията. Нейното използване разчита на цялостна и откровена размяна на мнения и този диалог може да продължи и след изготвянето на официалното становище, както за да гарантира, че съдържанието му е разбрано напълно, така и да даде възможност за решаване на следващи проблеми. Така че използването на този процес би трябвало да се насърчава и трябва да се разглежда като признак за сериозността на ангажимента на държавата да прилага Конвенцията.

Процедурата може също така да бъде допълнена с допълнителна техническа помощ по прилагането на законодателството, в частност чрез разработване на насоки и добри практики, които може да подпомогнат лицата, пряко отговорни на изпълнително равнище. Помощ в това отношение може да се получи от Генералната дирекция по правата на човека и юридическите въпроси.

Оставяйки сега настрана процедурите, бих искал да поразсъждавам върху развитието на съдебната практика на Съда през последната година. Разбира се, това развитие само по себе си може да бъде тема за отделен форум. Не е възможно човек дори да се опита и справедливо да оцени богатството от въпроси, които са решени, да не говорим за сериозността на някои от проблемите, пред които сме изправени при правилното прилагане на Конвенцията. Това включва множество повтарящи се дела, свързани с такива въпроси като недостатъчно разследване на смъртни случаи и малтретиране, прекомерно използване на предварителното задържане, необоснована продължителност както на гражданските, така и на наказателните производства, неизпълнение на съдебни решения след произнасянето им и недостатъчното равнище на обезщетенията, които се плащат след лишаване от имущество. Всичко това са въпроси, при които имащите отношение стандарти и изисквания са ясни, но по отношение на които продължават да съществуват трудности при прилагането им на практика.

Бих искал, обаче, да подчертая няколко пункта само за няколко дела, които или повдигат нови въпроси, или правят това в нов контекст. Те засягат съдебната система, хората с увреждания, защитата на правата по време на икономическа криза, защитата на децата, достъпа до информация и расизма.

Първото дело – на Олександр Волков срещу Украйна (№ 21722/11, 9 януари 2013 г.) представлява особен интерес, тъй като е част от малка, но увеличаваща се група, когато жертвата е съдия. Делото се отнася до отстраняването на съдията Волков от Върховния съд заради твърдения за професионални нарушения. Съдът обаче определя, че производството срещу него има дефекти в редица отношения. Първо, не са били налице независимост и безпристрастност от страна на Висшия съдебен съвет, тъй като мнозинството от членовете му са назначени от изпълнителната и законодателната власт, членовете му не са на постоянна работа в него и поради това са зависими от работодателите си, а именно - министъра на правосъдието и главния прокурор, като последният е и член по право; лицата, извършили предварителното разследване и поискали отстраняването на Волков, след това са участвали в изслушването и съществуват сериозни твърдения за лична пристрастност. Второ, последвалите обсъждания в парламента не са поправили тези недостатъци, а на практика са политизирали процеса. Трето, последвалият преглед от Върховния административен съд е бил прекалено ограничен, за да преодолее тези недостатъци по отношение на процесуалната безпристрастност. Четвърто, не е била налице правна сигурност по отношение на процедурните правила, които регламентират отстраняването на съдии. И последно, не може да се смята, че съставът на Върховния административен съд в този случай отговаря на изискванията за съд, определен със закон.

Несъмнено това дело е изключително поради множеството основания, поради които процедурата може да се сметне за дефектна, но трябва да се има предвид, че дори само едно от тях би било достатъчно, за да се подкрепи решение, че е налице сериозно нарушение на чл. 6. Няма съмнение, че този случай подчертава особеното внимание, което е необходимо при производствата по отношение на съдии, не на последно място поради фундаменталната роля на независимата съдебна система за гарантиране върховенството на закона, а по този начин и правата и свободите по Конвенцията.

Делото е интересно също така и поради факта, че то е един от тези редки случаи, при които Съдът е готов да посочи съответните индивидуални мерки, необходими за изпълнение на неговото решение. Според него, фактът, че за прилагане на общите мерки, необходими за изпълнението, трябва да се реформира цялата дисциплинарна система на съдебната власт, означава, че не става дума за случай, при който възобновяването на производството може да представлява подходяща форма на защита срещу нарушаване на правата на ищеца. Съдът преценява, че при съществуващите към момента обстоятелства, не са били налице основания, за да се смята, че евентуално ново производство би било в съответствие с принципите на Конвенцията. Освен това, той подчертава, че ищецът не трябва да се оставя в положение на несигурност за това как ще бъдат възстановени правата му, поради което, заради изключителните обстоятелства на делото и имайки предвид спешната необходимост да се прекрати нарушението на правата му, е необходимо възстановяването му колкото е възможно по-скоро.

Макар че Съдът полага големи усилия, за да подчертае изключителния характер на делото, правно-защитният му аспект може да има приложение и при други ситуации, когато дадено лице е отстранено от поста му или когато всъщност процедурата за лишаване на дадено лице от дадена придобивка или качество е погрешна из основи. Безусловно, когато на национално равнище се гарантира правото на ефективна защита, трябва да се прецени доколко е подходящо да се изисква възстановяване на поста, на качеството или на придобивката.

Следващите дела, които бих искал да посоча, са четири и се отнасят до правата на лица, които страдат от някаква форма на увреждане. Да се подчертаят те е важно, тъй като тези лица все още остават в периферията, когато става дума за ползването на права и свободи по Конвенцията и, всъщност, Съдът започна да се занимава с този проблем едва напоследък. Както показват тези дела обаче, тяхното положение става все по-видимо и сега има нужда от значително по-ефективни действия, които да се предприемат на национално равнище.

И така, по делото Horváth и Kiss срещу Унгария (№11146/11, 29 януари 2013 г.) сме свидетели на продължаваща поредица от дела за дискриминационни разпоредби за обучението на ромски деца, но това дело, за разлика от някои други, действително засяга деца, които несъмнено страдат от известна степен на умствено увреждане. Проблемът се състои в културни предразсъдъци, което води до неспособност да се гарантират специалните образователни нужди на засегнатите деца. В резултат на това те просто се настаняват заедно с деца с други умствени увреждания от по-сериозен характер, което означава, че образованието, което им се дава, усложнява затрудненията им и бъдещото им лично развитие, вместо да им помага да се интегрират в обикновените училища и да развият умения, улесняващи живота им сред мнозинството от населението. Може да се отбележи, разбира се, че това и други дела, засягащи образованието на ромски деца, не се занимават с това доколко са адекватни разпоредбите за образование на деца със сериозни умствени увреждания, но този въпрос не стои пред Съда. Въпреки това, би било глупаво да се мисли, че той, в крайна сметка, няма да бъде поставен.

Второто дело – Claes срещу Белгия (№43418/09, 10 април 2013 г.) – отново се отнася до лице, страдащо от умствено увреждане. В този случай ищецът страда от сериозно и хронично поведенческо разстройство и е държан в психиатрично отделение в затвора, което е било напълно неподходящо за неговото заболяване. Като следствие от липсата на съответни грижи за това заболяване в продължение на 15 години, се оказва, че няма никаква перспектива за неговата рехабилитация и, в крайна сметка, освобождаване. В този конкретен случай продължителният срок на небрежност е лесно определен като нарушение на забраната на унизително отношение, но решението подчертава необходимостта от по-положителни действия, за да се гарантира, че отношението към лицата с умствени разстройства в затвора ще бъде подходящо за заболяването им, вместо да го пренебрегват.

Третото дело – SHH срещу Обединеното кралство (№ 60367/10, 29 януари 2013 г.) – в определена степен се различава в смисъл, че се отнася до неуспешен опит да се противостои на депортиране от страна на ищец, който твърди, че физическото му увреждане – той е с един крак, а ръката му е сериозно увредена в резултат на ракетно нападение – ще го постави под голям риск от насилие, ако се върне в Афганистан, където той не разполага с никаква семейна подкрепа. Първото твърдение не e намерено за основателно и, макар второто да има известно основание, Съдът не приема, че той ще бъде напълно изоставен поради липса на подкрепа. Така че обстоятелствата по неговото дело не са преценени като достатъчни, за да се определи то като изключително, при което хуманитарните основания срещу депортирането да са непреодолими. Независимо от това делото е важно, за да се покаже ясно, че трябва да се обръща внимание на специфичните нужди на хората с увреждания и е вероятно да се появят др

Още по темата

Срещу убития бизнесмен Борислав Манджуков имало 3 висящи дела, а не 48

Предишна новина

Проф. Огнян Герджиков пред Дарик:

Следваща новина

Коментари

8 Коментара

  1. 8
    Агент | нерегистриран
    1
    0

    За съжаление, реформата на ЕСПЧ от 2012 г. даде възможност жалбите да се отхвърлят безапелационно еднолично от съдия, без неговото решение да подлежи на какъвто и да било контрол или обжалване. Така се постановяват напълно формални решения, които са в разрез дори с десетилетната практика на Европейския съд. Освен това се допусна ЕСПЧ да се превърне в политически орган, който макар и да е орган не на Европейския съюз, а на Съвета на Европа, който е по-широка организация, включваща и страни като Русия, Украйна, Грузия,Сърбия и Труция и др.на страните-членки на ЕС се гледа с друг аршин. Така както преди влизането си в ЕС, България бе ежедневно осъждана от Страсбург за каквото и да било, от 2012 г. насам осъдителните решения срещу нашата страна са рядкост. На прицел са страни като Русия, Украйна и Турция, които не са членове на "клуба на богатите", както наричат ЕС. Така българинът загуби и последна надежда, след като няма защита от собственоизбраните си властници, да може поне да се "оплаче на арменския поп", пардон Страсбург.

  2. 7
    | нерегистриран
    0
    0

    До множеството корумпирани уядени и злобни български магистрати|нерегистриран

    13 юли 2014, 16:38

    12 -18



    Уважаеми участници в този форум, моля Ви оборете мотивирано следните мои твърдения:

    1/ В съдебната система /разследване, прокуратура и съд/ “правораздават” магистрати – номенклатурни кадри на БКП и ДКМС; магистрати – доносници на ДС на ТЖ; магистрати – съпрузи; магистрати – шуробаджанаци; магистрати – хотелиери; магистрати – мафиоти и съдружници на престъпници; магистрати – пияници; магистрати – кариеристи; магистрати – злобари; магистрати – изпълняващи поръчки; магистрати – членове на потайни общества; магистрати – обвързани сексуално, всякакъв вид душевни нечистоплътници.

    2/ Голяма част от съдебните актове се съставят съзнателно незаконни, издадени в изпълнение на поръчки, поради подкупи или от злонамереност.

    3/ Ежедневно съдебната система съзнателно бълва множество незаконни, необосновани и несправедливи съдебни актове, с които се причиняват огромни вреди на българския народ и на България.

    4/ Голяма част от магистратите са много, много по-богати от осигуреното им от законно поучаваните от тях доходи.

    5/ Магистратите са неконтролируеми, безотговорни и ненаказуеми;

    6/ Причинените от магистратите вреди от дисциплинарни нарушения и престъпления вместо от тях лично се заплащат от държавния бюджет.

    7/ Срещу магистратите причинили вреди от дисциплинарни нарушения и престъпления обезщетенията по които са платени от България не се завеждат регресни искове;

    8/ При назначаването и повишаването на магистрати се нарушават критериите и правилата за избор;

    9/ Голяма част от магистратите са били назначени или повишени без да са били налице изискуемите се условия въз основа на протекции, връзки, изпълнени поръчки и направени услуги.

    10/ Магистратските организации ССБ и неговите сателити не защитават интересите на закона, народа и държавата, а клановете интереси на магистратите.

    11/ Магистратите не само нямат воля да се преборят с корупцията, но напротив използват служебното си положение да пазят своите корумпирани колеги.

    12/ “Некорумпираните” магистрати подло се таят и си трайкат сгушени и приведени от страх и /или от надеждата да ги огрее и тях някой и друг подкуп.

    13/ Корумпираните магистрати и подлите страхливци-мълчаливци са предатели към българския народ и към България.

    14/ Най големия обществен враг и най-голямото социално зло за българския народ и към България са корумпираните магистрати и подлите страхливци-мълчаливци.

    15/ Българския народ и България не само нямат полза от сегашното състояние на българското правосъдие, напротив то е антинародно и антидържавно. От него полза имат единствено полицаи, прокурори и съдии за да получават ежемесечно тлъсти заплати, социални, здравни осигуровки, множество бонуси, аванти и екстри и най вече-бидейки с неограничена, безотчетна и неконтролируема власт, бидейки персонално ненаказуеми и безотговорни, да ползват предоставената им държавна власт за лично облагодетелстване от подкупи и изпълнени поръчки и от магистрати да се превръщат в хотелиери!

    16/ От страна на ЕС не се извършва реален и ефективен контрол, напротив, чрез демонстрирания до момента безотговорен, формален чиновнически подход с псевдо мониторинг и съзнателно и системно изготвяни неверни доклади на практика се стимулира корупцията в българската правосъдна система, позволява се милиони от ЕС, тоест на гражданите на ЕС да бъдат изсмуквани от корумпираната българска правосъдна система.

    17/ Единственото спасение от тази “легализирана чума” е кардинална промяна в КРБ, ЗСВл, ЗОДОФ, процесуалните кодекси, премахване на всички ненужни бонуси и екстри, като несменяемост, имунитет, въвеждане на избор за прокурори и съдии, въвеждане на засилена персонална наказателна отговорност и лична имуществена отговорност за причинените вреди. Дотогава корумпираната българска правосъдна система ежедневно ще бълва неззаконните си, несправедливи поръчкови актове и ежедневно ще съсипва съдбините на хиляди българи. Дотогава България ще затъва все повече в мракобесие и нищета.

  3. 6
    неук модератор | нерегистриран
    4
    0

    До коментар [#5] от "Експерт по конституционно право коментира от името на администратора":
    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше прекалено много истини по адрес на коментар [#4] от глупака, който не може да бъде по никакъв начин наречен "конкретни лица". Проучване: Медиите в Източна Европа са оплетени в бизнес интереси и привидна демокрация..., а модераторите изтриват, като за световно първенство, неудобните коментари и налагат наказания в нарушение на Правилата за ползване на форумите ..., но да са живи и здрави.
    ... Ако нещо няма никакво значение, то действително няма значение. Ако нещо върви зле, бъдете сигурни, че то ще стане по-зле! ...
    Съгласно Елементи на журналистиката, книга с автори Бил Ковач и Том Розенстил, съществуват девет елемента на журналистиката. За да може един журналист да изпълнява задълженията си да информира, той трябва да е свободен и независим и да спазва следните условия:
    1.Първото задължение на журналистиката е истината.
    2.Нейната лоялност е към гражданите.
    3.Основата ѝ е дисциплинирана проверка на информацията.
    4.Журналистите трябва да са независими от обектите и субектите на тяхната информация.
    5.Трябва да служи като независим монитор на властта.
    6.Трябва да осигури форум за обществена критика и компромис.
    7.Трябва да се стреми да представи и направи новините значими, интересни и състоятелни.
    8.Трябва да представя новините разбираемо, всеобхватно и пропорционално.
    9.На журналистите трябва да се разреши да упражняват личната си съвест.

  4. 5
    ******************************************************************************************************************************** | нерегистриран

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше вулгарни, нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  5. 4
    до администратора | нерегистриран
    2
    -1

    №2 и №3 е очевидно един и същ трол, който спами съвсем целенасочено. Нямате ли някакви механизми да премахвате такива идиоти или даже да не ги допускате.

    Иначе статията е много хубава, поздравления

  6. 3
    Soros György (Джордж Сорос) | нерегистриран
    1
    -2

    Дьорд Шорош е основател и донор на Централноевропейския университет в Будапеща и предлага много добри пари на "лекторите" си, набедени (самотитуловали се) за професори. Централноевропейският университет в Будапеща е творение на Сорос и е първообраза на НБУ.

  7. 2
    Антоан дьо Сент-Екзюпери и Малкият принц | нерегистриран
    1
    -2

    В разговор с "проф". Джереми Макбрайд, малкият принц потърси отговор на въпросите:“Това посещение на "проф". Джереми Макбрайд беше много кратко, но то потопи малкия принц в дълбока тъга:
    — Какво правиш ти? — каза той на пияницата, когото завари настанен мълчаливо пред една редица празни и друга редица пълни бутилки. — Пия — отвърна мрачно пияницата.

    — Защо пиеш? — попита го малкият принц.

    — За да забравя — отговори пияницата.

    — Какво да забравиш? — поиска да разбере малкият принц, който вече го съжаляваше.

    — За да забравя, че ме е срам — призна пияницата, като наведе глава.

    — Срам — от какво? — пожела да узнае малкият принц, който искаше да му помогне.

    — Срам от това, че пия! — завърши пияницата и потъна окончателно в мълчание.

    А малкият принц си отиде в недоумение. „Възрастните са наистина много, много чудновати“ — си каза той, пътувайки.”


    ― Antoine de Saint-Exupéry

  8. 1
    Не вярвам на НИКОЙ вече..... | нерегистриран
    3
    -1

    Хубави приказки,много говорене и писане,но нас не ни интересуват оправданията на този или който и да е от ЕС и т.н.Няма справедливост в този ЕСПЧ,след като се отказва правосъдие,не намерено в Родината си.За какво ми е този съд и изобщо ЕС,само заплати ли да взимат.Пишеш до евродепутати,до Парламентарна Асамблея-дори 2 месеца не ти отговарят.И до сега само един юридически секретар в ЕСПЧ,рещава дали да ти допусне жалбата,или не.А едноличният съдия,дори не се подписва на писмото до жалбоподателя.Как ще разбера аз,че изобщо е имало предварително резглеждане от знаеш и разбиращ проблема ми съдия,който под отговорност е преценил и недопуснал жалбата ми?Знае ли български език този съдия или нашият юридически секретар Р.Димов-поставил подписа си-печат,на еднаквите писма до всички на които е преценил,че са недопустими жалбите на 90% от повярвалите,че в този съд ще има справедливост.Защо се заяждат с този или онзи член от Правилник,както и у нас правят,след като може сам да си попълниш жалбата и да я пратиш,всички не са юристи или имат пари за адвокати?Защо не ни изпращат решение с мотиви от този едноличен съдия..... и това е правосъдие,така ли?Ако е за десетки милиони да се осъди България от чужда или наша фирма-ОК,веднага приемат жалбата и осъждат РБ,т.е.българският Народ,но когато обикновен служител иска справедливост по Кодекса на труда-за трудова злополука,няма правосъдие,нито у нас,нито в ЕСПЧ.На кого да вярвам вече?

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.