Колоквиум в СУ, посветен на един 17-вековен юбилей
Миланският едикт утвърждава равноправието на християнството
 
09 юли 2013, 11:30 | Проф. д-р Малина Новкиришка-Стоянова | Видяна: 2327
 

Проф. д-р Малина Новкиришка-Стоянова е професор по римско частно право, преподавател в катедрa „Теория и история на държавата и правото“ в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. В последните няколко години тя участва и ръководи няколко значими научни проекти на ЮФ на Софийския университет, в резултат на които са преведени и коментирани императорските конституции, издадени в древна Сердика и Съпоставката на Мойсеевия закон и римските закони,  издаден е сборник статии, посветен на 100-годишнината от рождението на видния професор по римско право и история на българската държава и право Михаил Андреев и сборник статии и доклади от международна научна конференция „Римско и съвременно публично право” (София, 2012 г.). Изследването на правните проблеми, свързани с Миланския едикт, е продължение на тази нейна научна активност.

"Юристите също имат отношение към темата за значението на Миланския едикт и тя е свързана с анализа на конкретните правни средства за осъществяване на религиозната политика, за гарантиране на конституционното право за свободата на съвестта и на статута на вероизповеданията в държавата." Това заяви проф. Димитър Токушев при откриването на научния колоквиум в СУ "Св. Климент Охридски", организиран от Юридическия факултет и посветен на Миланския едикт. Този правен акт, издаден от императорите Константин и Лициний  през 313 г., се счита за началото на официалното признаване на християнската религия в Римската империя, което е и началото на възхода на християнството в Европа. "Миланският едикт ни дава повод да се обърнем както към историческите въпроси, така и към конституционноправната и административноправна уредба в българското законодателство, към международните актове, които са въведени в него и които гарантират свободното изповядване на религия  както от българските граждани, така и от чужденците", каза още проф. Токушев.

Но всъщност, темата за Миланския едикт, през погледа на юристите, историците и политиците е тема за религиозната толерантност. "Тази тема е особено актуална в наши дни, когато сме свидетели в различните краища на света на многобройни прояви както на толерантност, така и на нетолерантност, когато все още бушуват войни и конфликти, избиват се хора или се ограничават правата им в името на бога", отбеляза проф. Токушев.

 

През 2013 г. във всички държави, в които християнството е доминиращо вероизповедание, се чества 1700-годишнината от издаването на Миланския едикт. Прието е, че той е издаден  през 313 г. и неизменно се свързва с император Константин І, като много често той е номиниран не само като инициатор, но и като автор на едикта. На много места, позовавайки се неточно на сведения от църковните историци Лактанций и Евсевий, като дата на издаването се счита 15 юни 313 г. и не случайно с ориентация към тази дата се организират и честванията на 17-вековния юбилей от това знаменателно събитие.

Експонирането на Миланския едикт като начало на християнството в Римската империя, респ. в Европа, има своето значение в съвременната епоха, когато въпросите за свободата на вероизповеданията, религиозната толерантност и духовната култура имат своето актуално звучене. Наред с това обаче не бива да се изопачава историческата истина, колкото и относителна да е тя поради оскъдните сведения и отдалечеността на епохата, към която се обръщаме. Към нея следва да се  добави и правен анализ на информацията от източниците. Именно това някак остава на заден план при всички чествания на Миланския едикт.

Така съвсем накратко, без да изпадаме в хиперкритицизъм и недоверие към източниците, може да маркираме някои от основните проблеми, които могат да бъдат дискутирани и днес:

            1. Действителното съществуване на Миланския едикт. Несъмнено такъв акт е подписан от двамата съуправници на Римската империя - Константин І, като август на Западната част, и Лициний - като август на Източната част на империята. От правна гледна точка това е императорска конституция, адресирана ad populum и издадена във формата на едикт. Може да се предполага, че тя има и своето название - За възстановяването на Църквата (de resituenda ecclesia). Самият едикт не е включен в официалните кодификации с императорски конституции - Теодосиевия и Юстиниановия кодекс.  Но той не е запазен и като интегрален текст в съчиненията на Лактанций и Евсевий, които, позовавайки се на него, всъщност  цитират текста на рескрипт (или по-точно епистула). На 15 юни 313 г. Лициний победоносно влиза във временната столица на Източната Римска империя Никомедия и заповядва да се публикува именно този рескрипт, адресиран до управителя на провинцията Витиния (huius modi litteras ad praesidem datas proponi iussit). В него наред с възпроизвеждането на част или на целия текст на издадения по-рано едикт всъщност се дават конкретни разпореждания до местната власт за прекратяване на гоненията срещу християните, възстановяване на собствеността на църквите и уреждане на отношенията с трети добросъвестни лица в резултат на тази реституция. Поради известни разлики в текста у Лактанций и Евсевий някои автори предполагат, че е имало дори два рескрипта - т.нар. Никомедийски, цитиран от Лактанций, и друг, Палестински, с който е разполагал Евсевий и който не е бил напълно идентичен с Никомедийския. Допуска се съществуването и на два едикта, като този, издаден в Милано, потвърждава съдържанието на друг, издаден по- рано.

            2. Датата на издаването на едикта е неизвестна. Предполага се, че това е станало през февруари или април 313 г., когато Константин и Лициний се срещат в Милано по повод на брака на Лициний със сестрата на Константин и постигат съгласие по най-важните за управлението на държавата въпроси. Има обаче хипотеза, че едиктът е издаден още в късната есен на 312 г., скоро след победата на Константин над Максенций, влизането му в Рим и последвалото оттегляне в Медиоланум (Милано) в началото на ноември. В цитирания от църковните историци текст няма уточнение по въпроса, освен че двамата августи са се срещнали край Милано (apud Mediolanum) и са обсъдили всичко, което се отнася до благото и сигурността на държавата (universa quae ad commoda et securitatem publicam pertinerent).

            3. Неточно или фрагментарно се интерпретира съдържанието на едикта. От анализа на  текста на цитирания рескрипт, в който е инкорпориран и текстът на Миланския едикт, е видно, че с едикта се провъзгласява свобода не само на християните, но и на всички други поданици на империята да следват религията, която всеки от тях  е предпочел (ut daremus et Christianis et omnibus liberаm potestatem sequendi religionem quam quisque voluisset). Независимо, че значителна част от разпорежданията са относно християните, Миланският едикт нито създава привилегировано положение за тях и църквите им, нито слага началото на нова държавна религия. В тази насока не само в популярни издания и в медиите, но дори и в учебници не се представя вярно действителното съдържание на Миланския едикт. Напълно естествено е разпоредбите, които следват общата воля на двамата августи, изразена в едикта, и които вече са отправени към провинциалния управител, да касаят само християните, тъй като те уреждат правните последици от прекратяване на гоненията срещу тях, съответно реституция на конфискуваното имущество. Това са разпореждания с административен характер и с правни последици както в частното, така и в публичното право. Освен в писмен вид, императорът е дал и устни нареждания относно прилагането им. Но не е случайно акцентирането на пълната свобода на вероизповедание в държавата - това се подчертава в няколко параграфа от текста и е изричната воля на императорите, за да не остане съмнение за някакво привилегировано положение на християните.

            4. Правните последици могат да се очертаят в няколко насоки:

  • потвърждаване на равноправния статус на християнството като религия в държавата, свободното му изповядване и неограничавани ритуали;
  • прекратяване на гоненията, респ. наказателните и административни производства, отмяна на всички предходни разпореждания, условия и ограничения;
  • освобождаване на затворниците, осъдени като християни;
  • бързо и безвъзмездно реституиране на имуществото на църквите - недвижими имоти (местата, където са се събирали християните) и движими вещи;
  • обезщетяване от фиска на трети лица, придобили правомерно чрез покупка или дарение конфискувани имущества на християнските църкви, които по силата на едикта се реституират;
  • бърза и ефикасна намеса на провинциалния управител и викариите на диоцезите за осъществяване на предписаните действия,
  • публикуване на рескрипта и разгласяване, контрол за спазването му. 

Действителната същност на Миланския едикт може да се разкрие само при цялостен и задълбочен анализ на запазения у църковните историци текст. Наред с това той трябва да се разглежда и в съпоставка със Сердикийския едикт на император Галерий от 311 г., който всъщност е първият акт, отменящ гоненията и провъзгласяващ християнството за равноправна религия в Римската империя. От значение е и анализът на двата едикта на Максимин Дая, които също имат отношение към прилагането на Сердикийския и Миланския едикт, както и рескриптът (епистулата) на Константин до проконсула на Африка по същите въпроси. Всичко това би трябвало да е поставено в конкретната историческа и политическа обстановка, с преценка за достоверността на сведенията у двамата църковни историци и на позициите, от които те пишат.  Но най- важното, и което е непознато до момента на по-широката общност в България, е правният анализ на тези актове в контекста на действащото римско право и създаването на идейната основа за по-нататъшните правни реформи в областта на религията, предприети от император Константин. Религиозната толерантност е само едно от направленията на една цялостна политика. Тя е белязана от проблемите на епохата  и е част от стремежа към стабилност и ред в държавата, която се простира около цялото Средиземноморие и която трябва да се управлява така, както законите повеляват и което е исконно правило на древните римляни.