Даден е ход
Излезе първи брой на "Съдийски вестник"
Изданието е специализирано, но е за всички съпричастни към проблемите на съдебната система, които ще могат да вземат отношение по всякакви професионални въпроси, да повдигат научни дискусии, да подлагат на обсъждане практически казуси, заявяват създателите му
 
19 май 2012, 11:30 | Правен свят | Видяна: 3155
 
 

Съдиите и всички, които се интересуват от съдебната система отново имат свое специализирано периодично издание.

Вече е факт първият брой на "Съдийски вестник", който предлага на читателите си специализирани новини, коментари, анализи и съдебна практика. Вестникът е издание на Съюза на съдиите в България (ССБ) и в началото ще се разпространява само по електронен път, като може да бъде видян на сайта на ССБ. Създатели на вестника са Иван Георгиев – младши съдия в Окръжния съд-Видин и Васил Петров – младши съдия в Софийския градски съд.

"Идеята на настоящия проект е да се възстанови съществуването на специализирано издание, което да даде възможност на съдиите и всички съпричастни към проблемите на съдебната система да вземат отношение по всякакви професионални въпроси, повдигането на научни дискусии, подлагане на обсъждане на практически казуси и т.н. Като специализирано издание, списанието има и ще поддържа специална рубрика, посветена на проблемите на съдийската работа. Нуждата от такова списание е очевидна. Все по-нарастващ става интересът на професионалната общност към проблемите вътре в системата, което провокира и желанието за професионален и задълбочен дебат. Основната идея на проекта е да откликне на тази нужда. Затова и една от основните тематични линии, които се застъпват в списанието касае професионалните проблем на съдебната система", пишат в уводната си статията от редакционната колегия.

Списанието ще е открито за всеки (читател или автор), който се вълнува от актуални теми в областта на законодателството, юриспруденцията или правната наука, които по някакъв начин са свързани с проблемите на правоприлагането. Въпреки по-скоро практическата тематика на списанието, в него ще бъдат публикувани и научни съобщения, теоретични изследвания и новини за предстоящи събития, които могат да интересуват всички работещи в системата. Основна идея е представянето във всеки брой на актуална съдебна практика, свързана с приложението на Закона за съдебната власт. Списанието ще предоставя трибуна на всеки, който реши да повдигне професионално насочен дебат за спорните и безспорните въпроси на правоприлагането и проблемите на съдебната система. Постоянна рубрика в списанието ще бъде посветена на проблемите на съдийската етика и безпристрастността на съдията.

"Смятаме, че има голяма нужда професионалната общност да се обедини и да има единни становища, за което изданието може да допринесе", заяви пред "Правен свят" Иван Георгиев.

Името на новото издание също не е случайно избрано. "Съдийски вестник" е издание на Съюза на българските съдии – официален негов орган през периода 1921–1947 г. Излизало под формата на вестник, изданието се е ползвало с широка популярност и авторитет сред юристите и е било трибуна за съдиите и за всички, които са били съпричастни с тяхната работа и проблеми. След 1945 г. Сдружението на българските съдии се влива в казионния комунистически Съюз на работниците по правосъдието, а "Съдийски вестник" започва да излиза под името "Правосъдие". За съжаление, след 40-те години на XX в. съдийската общност не е имала официално издание.

От първия брой на "Съдийски вестник" препечатваме част от архивна публикация на Антон Каблешков
(1856‐1917) – председател на Пловдивския окръжен съд (1886 г.), помощник прокурор при ВКС на съединена България (1886 г.), член (1890 г.) и подпредседател на ВКС (1895 г.‐1913 г.).  Сказка, четена в салона на "Славянска беседа" на 31 януари 1909 г., която наистина звучи актуално и днес, макар че предизвиква и немалка доза носталгия със своя идеализъм.  
 
Антон Каблешков

За несменяемостта: Не може да има правосъдие, ако то не се раздава от несменяеми съдии

За съдебните инспектори: Негодни съдии, жадни за мързел ще приемат тая неблагодарна работа, само и само да се разтакат из България**

…българското законодателно тяло смело вече може да приеме, че българският съдия става несменяем със самото придобиване на това качество; и колкото по‐скоро това направи, толкова по‐добре ще бъде и за правосъдието в България, и за самата България. Проектът в това отношение е поставен на по-добра основа, но е желателно напълно да се прокара идеята, че не може да има правораздаване от съдия, който не е несменяем. За жалост противниците на несменяемостта у нас продължават да правят всичко за спъване правилното прокарване принципа на несменяемостта в нашето законодателство, както това се видя и от дебатите, станали при първото четене на проекта. Затова налага ни се длъжност да се спрем малко повече върху тоя институт, като го разгледаме сега от чисто организационна гледна точка.
Преди всичко ние още слушаме да се изказва погрешният възглед, че несменяемостта е една гаранция, дадена на съдията, когато тя е установена само в интереса на обществото, на държавата, когато тя е гаранция само за съдещите се. Тя е условие за правилно, за безпристрастно и независимо правосъдие, а не е, никак не е, една привилегия, дадена на съдиите в техен частен интерес. Ето защо не може да има правосъдие, ако то не се раздава от несменяеми съдии. Така поставен въпросът за несменяемостта, ясно е колко неправилно са постъпвали и постъпват някои законодателства, които предвиждат по-къси или по-продължителни срокове за придобиване несменяемост от съдията. В тая форма несменяемостта се явява като награда, която държавата дава на отличилите се според нея съдии, както и се е поддържало неведнъж от трибуната на Народното събрание. При подобен възглед върху несменяемостта всяка партия, всеки министър ще награждава своите съдии, съдиите, които са дали доказателства за преданост към партията и към министъра, и за тая цел всяка партия ще суспендирва закона за несменяемостта и ще прави несменяеми своите съдии и това ще продължава дотогава, докато се разбере от всички гибелния път, в който е вкарано правосъдието на страната. Но и без тия крайни заключения, лошата постановка на несменяемостта ще има най‐гибелни последствия за характера на съдиите. Ако в закона например е казано, че съдията става несменяем след 5, 8 или 10‐годишна служба, не си ли всеки представя през това време колко характери ще се сломят, колко падения ще станат, за да може да се прекара благополучно тая ужасна стадия на изпитание, докато се постигне несменяемостта? И не може ли основателно да се твърди, че в тоя случай законодателят като че нарочно създава лошави условия за съдията, за да пречупва характера му? Е ли това едно правилно поставяне на правосъдието на страната? Ако се признае обаче, че несменяемостта е само условие за правилно правосъдие, тогава по необходимост тя ще се съедини със самото качество на съдията, който ще бъде несменяем, защото е съдия, а не защото е партизанин на партията, която е на власт, и тогава няма да стане нужда от суспендиране на несменяемостта, няма никога да има нужда от пречистване на съдиите, за да се настаняват хора на партиите.
                         ***
…несменяемостта на съдията не означава безконтролност на съдията, а в действащия закон контролът върху съдиите е организиран по следния начин. Като изхожда от принципа на автономията на съдебните учреждения, действащият закон начело на съдебните учреждения поставя Върховния касационен съд, който надзирава всичките съдебни места и лица и ги тегли под отговорност за опущенията, които забележи в тяхната деятелност. Същото правят и апелативните съдилища за по-долните съдии. Този контрол в по-маловажните случаи води към чисто домашни, тъй да се каже, мерки за изправление, а в по-важните случаи към дисциплинарна отговорност на съдията, която може да има за последния по-лошави последствия. Но наред с тоя надзор, който в повечето случаи има за обект отделни опущения, организиран е в закона и надзорът чрез ревизии на съдилищата, който е съсредоточен в ръцете на министъра на правосъдието и който обема цялата деятелност на съдебните места. Тук има едно отстъпване от началото на автономията, но то не би могло да произведе някое чувствително нащърбване правата на автономните учреждения, като се има предвид, че и тоя надзор се упражнява пак от съдиите, от които се и оценяват резултатите от ревизиите. Но какво прави тук проектът? Вместо и тук да премахне някои недостатъци, като даде право и на Върховния касационен съд да назначава сам ревизиите и като уреди въобще по-правилно тоя институт, проектът напуща идеята на автономията на съдилищата и създава при Министерството на правосъдието особен инспекторат, който да ревизира съдилищата. Както и да се организира тоя инспекторат, от сменяеми или несменяеми съдии, той ще се изроди в края на краищата в едно административно учреждение, което фатално ще се постави в антагонизъм със съдиите и ще произведе само разрив между властите без полза за правосъдието. Преди всичко, каквато заплата и да се даде на тия инспектори, няма да се намери нито един от добрите съдии, който да напусне своята съдийска служба, за да се предаде на тая безплодна за него работа. Ще се намерят само негодни съдии, жадни за мързел и началстване, които ще приемат тая неблагодарна работа, само и само да се разтакат из България, да получават пътни и дневни пари и да се "перчат" пред по‐достойните си другари.
Аз с ужас за лошавите последствия за нашето правосъдие си представям тоя, отсега мога да кажа, печален институт. Ако се има желание да се произвеждат действително сериозни ревизии, тая работа трябва да се предостави на самите съдилища, които ежегодно да избират из средата си съдиите, които ще ревизират през годината по‐долните съдилища. Тогава от една страна избраните по тоя начин съдии, освободени от друга работа, ще имат пълна възможност да се предадат само на ревизиите и да вършат сериозна работа, а от друга страна ще се запази автономията на съдебните лица, ще се запази достолепието на съдиите и няма да се създават ненавистни институти. Но новият институт, както е създаден с проекта, подчинява на ревизорите и Върховния касационен съд и с това нанася смъртоносен удар на независимостта на нашите съдилища. Върховният касационен съд ще стане по тоя начин поднадзорно съдебно учреждение и ще се убие неговият авторитет, като върховен тълкувател на законите. Забравя се, че деятелността на Върховния касационен съд по тълкуване на законите може да подлежи само на научна критика, а не и на йерархическа. А създаването на съдебния инспекторат ще има за следствие да намали значението на нашето най‐висше учреждение, като направи отговорно и него по дисциплинарен ред на другия институт, който за тая цел се създава, на Висшия дисциплинарен съвет. Тоя съвет ще се състои според проекта от седем члена: първият председател на Върховния касационен съд, трима съдии от същия съд, един от съдебните инспектори и двама члена, избрани от Народното събрание. Добре още, ако тоя съд беше еманация само на Върховния касационен съд, за да се намали числото на членовете му за по-бърза работа, но той се състои и от външни лица, които, като нямат никаква свръзка със съдиите, ще имат безспорно лошо влияние върху работата на тоя съд, който при това по своята роль ще унищожи автономията на съдебната власт. А имаше ли нужда от подобна реформа? Какво оправдание намираме за нея? По‐нататък, за да се запази бъдещето на съдебната власт, като й се даде стабилността, която й липсва днес, необходимо е още да се унищожи принципът на повишаването, както той сега се разбира. Несменяемостта би изгубила много от ефекта си, ако паричен интерес е свързан с промяната на длъжността. Без съмнение, по-горните инстанции ще се рекрутират винаги от по-долните, но нужно е, щото това минаване от една длъжност към друга, по-висока, да бъде безразлично за личния интерес на съдията. Разбира се, съдията няма да получава винаги една и съща платка. Последнята трябва да се уголемява периодично, но това уголемяване трябва да става за всички съдии, започнали едновременно службата си, па безразлично дали единият е останал още в окръжния съд, а другият е минал в апелативния съд. По тоя начин амбициите няма да се култивират от парична страна, а от друга, по-висока, и те ще изчезнат съвършено в деня, когато чрез една колкото социална, толкова и съдебна реформа съдията няма да има интерес да търси постоянно една по-добра участ и ще намери в честта на едно затвърдено и добре възнаградено положение удовлетворенията, които днес той търси в постоянните вълнения за едно бързо и често незаслужено повишаване.

** Заглавието е на "Правен свят"