Обществените нагласи след убийството на Кристин от Сотиря
В търсене на справедливо наказание или на отмъщение
Наличието на две еднакво тежки наказания със сходни последици за осъдените не представлява богатство в санкционната система, а е лишено от практически смисъл, без да подпомага ефективността на борбата с престъпността
В търсене на справедливо наказание или на отмъщение

Случаят от изминалата седмица в село Сотиря не е първият такъв и както се е случвало при сходни предходни жестоки и брутални посегателства върху човешки живот обществото не остава мълчаливо. Поради високата обществена значимост и опасност при извършването на подобни деяния се дава повод да бъдат повдигнати немалко въпроси от фундаментално значение. Но именно сложността на тези въпроси предпоставя наличието на не един отговор, както поради невъзмжността да бъде мислено еднопосочно по тези теми, така и заради необходимостта от деликатен подход поради афектираността на хората.

Темата за наказанията и възвръщането на статуквото за справедливостта може да се проследи исторически още във времената на Талиона – "око за око, зъб за зъб". Именно и хилядолетното развитие на този тип отношения е показателно за човешката народопсихология, нейните развитие и усъвършенстване. С промяната на социалното битие на хората през епохите неминуемо се изменят и перспективите за това що е справедливо, съответно, представите за "добро" и "лошо", а оттам и начините, по които се търси възстановяването на баланса, без да се търси простото отмъщение. От тази гледна точка наказателното право е и първият самостоятелно обособил се клон на правото.

Наказателното право обаче по никакъв начин не следва да се разглежда само като инструмент за отмъщение, въпреки възможния емоционален заряд на потърпевшите в даден конкретен случай. Това само би върнало обществото обратно в ембрионалната фаза на развитие. Пеналистиката е натоварена с много по-сложни и взаимосвързани цели и не бива да се мисли за нея само през строгата призма на правото на възмездие. Независимо от различията в правните системи по света, ясно се обособяват в практиката и в доктрината три основни функции на наказването, насочени и към дееца, и към социума – превантивна, регулираща и защитна. Превантивната функция при налагането на наказание от своя страна намира проявление в няколко насоки - общовъзпитателно, предупредително, възпиращо и поощрително действие (чл. 36, ал. 1 от Наказателния кодекс). За да бъдат изпълнени тези функции, едно дело за извършено престъпление не трябва да се разглежда повърхностно и да се изготвят прибързани заключения.

При определяне на наказанието съдилищата следва да излагат подробно аргументирани и изчерпателни мотиви за индивидуализация на санкцията. Това означава, че присъдата трябва да бъде обоснована с посочване на конкретни обстоятелства, установени по делото, въз основа на които се извършва преценката за степента на обществена опасност на деянието и дееца. Следва да бъдат описани подбудите за извършване на деянието и всички смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Така се определя наказание, което е справедливо и достатъчно за постигане на целите по чл. 36 от НК. В решение от 2018 г. върховните съдии постановяват: "Без съмнение човешката личност, живота и здравето са висши ценности, посегателството срещу които изисква строга реакция, чието практическо проявление обаче не може да бъде в механичното налагане на ненужно тежки наказания. Следването на подобен подход е съпътствано от риска за превръщане на наказанието в самоцелно възмездие, което не води до благоприятни последствия нито за извършилия престъплението, нито за обществото."

Днес сме достигнали до момента, в който изхождаме от принципното положение, че това, което е законно, е справедливо. Отсъденото от съда, по презумпция - също. В този момент действителността неминуемо настоява с въпросите: "Достатъчно адекватен ли е законът, за да задоволи социалните потребности? Способни ли са законът и съдът да накажат достатъчно справедливо, така че и пострадалите лица да са възмездени, и относно извършителя да бъдат постигнати гореспоменатите цели?"

През 1998 г. България се нарежда сред държавите, които забраняват смъртното наказание, като едновременно с това вместо него в българската система на наказанията се въвежда доживотният затвор без право на замяна. По законодателен замисъл, актуално законово положение, съдебна практика и теоретично тълкуване това ново наказание се явява алтернатива на смъртното такова и покрива изцяло санкционните му цели и функции, както и приложното му поле.

Две десетилетия по-късно обаче доживотният затвор без право на замяна се среща предимно при азиатските и близкоизточните правни системи. Среща се и в Африка, но няма почти никакво разпространение в Европа, където се определя като изключително наказание (Естония, Нидерландия, Дания). У нас разбирането за изключителност също се подкрепя. Законодателят императивно е установил забрана за налагане на най-тежкото наказание доживотен затвор без замяна, което по смисъла на чл. 37, ал. 2 от НК е временна и изключителна мярка. То се определя в изключителни случаи - когато конкретното извършено престъпление е особено тежко и целите на наказанието по чл. 36 от НК не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание (чл. 38, ал. 1 от НК). В тълкувателно решение № 2 от 19.06.2015г. върховните съдии постановяват, че: "Съдилищата следва да го определят като най-подходящо само по изключение."

В своя статия (вж. "Изключителността в наказателното право: доживотният затовр без право на замяна и правото на помилване") доц. д-р Ива Пушкарова, експерт по наказателноправни науки и преподавател в СУ "Св. Климент Охридски", анализира идеята за временния характер на присъдата. Според нея това означава, че наказанието е предназначено да решава преходни проблеми, породени от временни процеси в престъпността, обществото или правната система. Тя коментира, че въвеждането на това наказание цели да потисне евентуално радикализиране на тежката престъпност, след отмяната на смъртното наказание, и да улесни преминаването към система от по-леки наказания. След стабилизирането на наказателноправната система, законодателят обаче го предвижда като ненужно и подлежащо на отпадане.

Временността очертава прогноза, че броят на престъпленията, за които наказанието е приложимо, постоянно ще намалява, а няма да се увеличава. "Наказанието доживотен затвор без право на замяна в българската правна система е в някаква степен парадоксално.", коментира доцентът, обсонвавайки, че "то съхранява изключителната опасност на осъдения, като не го насърчава по никакъв начин към положително развитие, демотивира го да обезщети пострадалите, когато срещу него е уважен граждански иск, и очертава рискове пред сигурността на обществото и системата на затворите." От своя страна доживотният затвор с право на замяна е способен да постигне същите ефекти, защото е уреден, така че да не се дава сигурна гаранция на осъдения, че ще е възможна замяна. Замяната може да се приложи минимум след 20 изтърпени години и то само, ако наказаният я заслужи и това бъде несъмнено установено от съд в публична състезателна процедура.

Нещо повече, в особената част на Наказателния кодекс най-тежките наказания - доживотен затвор и доживотен затвор без замяна, са предвидени само като алтернативни на наказанието лишаване от свобода. Няма състав на престъпление, който да предвижда като единствена санкция доживотния затвор или доживотния затвор без замяна, както и само двете наказания не са предвидени като алтернативни наказания помежду си в един и същи състав на престъпление.

В актуалната практика на Европейския съд за правата на човека наказанието доживотен затвор без право на замяна, в случаите, когато националното законодателство не предвижда механизъм или възможност за преразглеждане на присъдата, се определя като несъвместимо с изискванията на чл. 3 от ЕКЗПЧОС, която несъвместимост възниква още в момента на налагане на доживотната присъда, а не на по-късен етап от лишаването от свобода. В своята практика Съдът приема, че наказанието съответства на стандартите на Конвенцията (която е със задължителна сила за България), ако съответната национална правна система по принцип допуска и на практика прилага поне един институт, позволяващ преждевременно погасяване на правата на държавата да изпълнява спрямо осъдения най-тежкото наказание по начин, който не изключва възможността осъденият някога да бъде освободен. Това се вижда и от решение от 26 октомври 2017г., под което са се подписали трима съдии. То е по делото "Zhivko Gospodinov and Others v. Bulgaria".

Друг аспект в тази линия, по-скоро "технически", но не и малозначителен, е относно разходите, които коства на държавата и на нацията едно лице с наложено такова наказание. По данни на Съвета на Европа от 20.08.2018г., един затворник у нас струва на ден на бюджета 57,11 евро (111,36 лева) при средно 51 евро в Европа. България отчита общо 9670 места за лишени от свобода, от които 8127 са в затворите.

На следващо място е редно да се обърне внимание на психологическите трансформации, през които преминават затворниците през време на изтърпяването, увеличения брой случаи на депресия или декомпенсация. Този аспект устойчиво се неглижира, а когато стане обект на някакво внимание, то е просто формално, тъй като затворите са пренаселени и адекватна психиатрична помощ не може да бъде предоставена на всички. Оценките са, че около 40% от затворниците страдат от сериозно психично заболяване. При голяма част от хората наличните психически деформации се задълбочават още повече по време на изтърпяване на присъдата поради продължителността на наказанието, което е породено от комбинацията от скука, страх и стрес. Затворът представлява заплашителна среда, в която действителните инциденти с насилие постоянно се наблюдават. По този начин, често е възможно, вместо търсената положителна промяна чрез целите на чл. 36 НК, да се постигне точно обратният ефект.

Статистики на криминологията у нас и в ЕС показват, че от всички случаи рискът от рецидив е най-голям в първите 6 месеца до 1 година. Към днешна дата, след излизане на излежавалите присъди от затвора никой не се интересува от тях - какво правят и как, с кого живеят. У нас няма ефективен механизъм за реинтегриране на бившите затворници. Стандартните минимални правила на ООН за третиране на затворници (Правилата на Нелсън Мандела) гласят, че рехабилитацията за намаляване на рецидивизма е ключова цел на лишаването от свобода. Доживотният затвор често е пряко срещу тази цел, като премахва перспективата за рехабилитация и по този начин подкопава правото на човешко достойнство. Зад идеята на доживотната присъда често се открива мисълта, че тези затворници са "лица нечовеци", които са безразлични към насилието в техните престъпления и са неподатливи на всякакви усилия за промяна. В съвременния свят, в който равнището на престъпността е намаляло в сравнение с 20-ти век, перспективата започва да се променя и в крайна сметка глобалното разбиране се ориентира устойчиво в насока за хуманизиране на наказателната репресия.

Въпреки това, затворниците често и систематично се подлагат на по-строго третиране и сегрегация поради доживотните си присъди. Например, Европейският комитет за предотвратяване на изтезанията установява, че в някои европейски държави осъдените на доживотен затвор лица биват държани изолирани и подлагани на системни претърсвания, както и биват придружавани в килиите им с кучета пазачи.  По този начин наказанието оставя усещане за безнадеждност в човека, който го изтърпява, и няма как да се постигнат всичките търсени цели от налагането му. В този смисъл бившият главен прокурор на България и преподавател по наказателноправни науки Борис Велчев в своите трудове изказва мнението, че "наказаното с такава санкция лице става окончателно и необратимо враг на обществото, което му е отрекло правото да се промени и поправи. Станало жертва на обществената жажда за мъст, от него не може да се очаква да уважава обществените порядки... В отсъствието на смъртно наказание на такова лице не може да се въздейства ефективно чрез методите на специалната превенция".

Наказателната политика е част от общата държавна политика, но в 21-ви век националното мислене не може да си позволи да остане в изолатор. Налага се стиковане с глобалното развитие на света и с международно установените стандарти. България като държава членка на Европейския съюз следва да се съобразява и с този правен мир, защото освен да черпи права, то с тях идват и задължения. Тенденцията е към намаляване на продължителността на наказанията и към разработване на по-добри механизми за превъзпитаване на престъпниците. Това, разбира се, не променя положението, че с актовете си правораздавателните органи следва да възпитават не само в уважение, респект и зачитане на чуждия живот, но и в навици и съзнание за неговото опазване. Държавата и обществото са длъжни да проявяват последователна нетърпимост към индивиди, за които чуждият живот не представлява никаква ценност, няма никаква стойност. Съдебната практика на Върховния касационен съд не оставя никакво съмнение, че съображенията за генерална превенция не могат да бъдат доминиращи при определяне вида и размера на наказанието, което следва строго да съответства на конкретната обществена опасност на деянието и на дееца, за да окаже положително въздействие върху него и обществото. В тази връзка българските върховни съдии поддържат тезата, че субективното отношение на пострадалия спрямо дейците, след деянието, и склонността да им прости за причинените болки и страдания няма правна стойност, а морална, и не е основание за извод, че целите на наказанието са изпълнили своята поправителна, възпираща и предупредителна функция спрямо осъдените. В доктрината ясно се изразяват становищата, че е недопустимо в наказателната кодификация да съществуват санкции, които противоречат на съвременното разбиране за смисъла и значението на наказанието.

Наличието на две еднакво тежки наказания със сходни последици за осъдените не представлява богатство в санкционната система и не оказва въздействие върху обществото, а точно обратното – лишено е от практически смисъл, без да подпомага ефективността на борбата с престъпността.

 

Коментари от FACEBOOK
Коментари от правен свят
   Започни с:  Първите  |  Последните  
8
|
нерегистриран
24 август 2019, 21:44
9
0
Е, не се притеснявай толкова де!
7
До № 6
|
нерегистриран
24 август 2019, 18:29
1
-11
Това - да тролиш - норма наказателна ли е? Вкарайте я в кодекса, въпрос на ден е според вашата практика. Тук се публикуват само фойерверки и глупости от наазателно-правно естество. Феерия на радостта от успехите на прокуратурата. Трол е този, който фейква и мами. Тук с това се занимавате. Поставих въпрос - а ти ми пишеш да пиша. Защо да го правя? Просто се опасявам, че тук никой не пише, просто щрака на клавиатурата. А един само диктува. Точка.
6
|
нерегистриран
24 август 2019, 15:58
12
-1
Ами пиши щом те интересува някой гражданскоправен въпрос! Пиши, не троли!!!
5
Това стенвестник на прокуратурата ли е?
|
нерегистриран
24 август 2019, 14:38
1
-13
Нито дума за граждански дела. Правото само наказателно ли е? Или е по-удобно да бъде единствено такова.
4
|
нерегистриран
24 август 2019, 09:50
17
0
Така е! Прекалената грижа за предтъпника поражда усещане за липса на справедливост, а това неименуемо ще доведе до желание за саморазправа!!! Законодателите трябва да се стегнат в кръста и да "заиграе яко брадвата на закона" или ще изкарат накрая хората на улицата и ще играе истинската брадва!!! На мен поне вече ми писна да слушам за права на извършители на престъпления!
3
Нищо ново
|
нерегистриран
23 август 2019, 20:50
19
0
Този криворазбран хуманизъм за престъпниците и липса на справедливост за жертвите до нищо добро не води и това е повече от очевидно! Просто в един момент и той не е далече, махалото ще тръгне в обратна посока.
2
Некои съображения
|
нерегистриран
23 август 2019, 15:33
5
-17
Трябва да видим да не стане така ,че чрез "обществени нагласи"/истински или внушени от някоя медия/даден човек да не се окаже обществено "нагласен".Примери колкото щете.Преди даден процес се създава психоза колко голям престъпник е някой/няма значение дали изобщо има престъпление,важни са нагласите/и после стой та гледай.Няма съд ,който да дръзне "да не оправдае обществените нагласи".А това е опасно ,много даже.Не говоря за този случай , а по принцип.Не трябва да се прекалява с т.нар. "обществени нагласи" , защото ще се окаже прав онзи , който беше казал ,че когато "общественото мнение" влезе в съдебната зала , правото излиза оттам.
1
гост
|
нерегистриран
23 август 2019, 10:20
31
-1
Значи, работим с изверга за да го превъзпитаме, но ако и след третото извършено убийство не се промени, ами просто той си е такъв, обществото да се нагласи спрямо него, иначе не е хуманно. Страхотно.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
Име
Коментар
Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3
Снимка 4
Снимка 5
Снимка 6
Въведете буквите и цифрите от кода в дясно