ВАС с крачка по-близо до признаване правото на непълнолетните лица самостоятелно да подават жалби
ВАС с крачка по-близо до признаване правото на непълнолетните лица самостоятелно да подават жалби

Адв. Адела Качаунова е завършила право в СУ "Св. Климент Охридски" и е специализирала международно и сравнително право в университета в Упсала, Швеция. Работи по дела, свързани със защитата на човешките права пред българските съдилища и пред Европейския съд по правата на човека.

П. е на 15 години когато e задържан в Дом за временно настаняване на непълнолетни и малолетни (ДВНМН, Дома). Това, което получава е бледо и нечетливо копие на заповед за 24-часово задържане без разяснения колко време ще прекара там, нито разяснения защо е там. Перспективата е възпитателно училище. С родителите си не се разбира. Докато е в Дома, където прекарва 1 месец, упълномощава адвокат, който, за да има някакви възможности за защита на момчето, трябва да получи достъп до документацията за настаняването в ДВНМН.


Непълнолетните извършват правни действия със съгласието на техните родители съгласно чл. 4, ал. 2 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС) от 1949 г. Това положение е залегнало твърдо в разбирането на всеки юрист и родител относно дееспособността на лицата. Правната норма се е превърнала в мантра, която практикуващите юристи повтарят и прилагат постоянно, въпреки по-новите развития на правото.

Законът за закрила на детето (ЗЗД) от 2000 г. въвежда доста по-модерното право на детето на жалба и на правна помощ във всички производства, засягащи негови права и интереси (чл. 15, ал. 8). Практиката обаче показва, че детето може да се възползва от правото си на правна помощ само ако тази помощ е одобрена от родителя. Правото на жалба също следва да бъде одобрено от родителя на детето, за да бъде реално осъществено от детето. Това до голяма степен обезсмисля специалната норма на ЗЗД, защото не води до различно положение от вече съществуващото от 1949 г. Но какво се случва, когато непълнолетното дете е освен в конфликт със закона, но и с родителя си?

В горепосочения казус П. е задържан в ДВНМН. Това задържане, въпреки че е спрямо непълнолетно дете, се равнява по всичките си характеристики на лишаване от свобода. Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни са в ресора на Министерство на вътрешните работи (МВР) и попадат в обхвата на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните (ЗБППМН). В чл. 35 са изброените хипотезите, при които дете може да бъде задържано в такъв дом и те са в широк и неясно дефиниран диапазон от прояви – от деца, на които не може да се установи постоянният адрес, до деца, извършили противообществена проява. Каквото и да означава противообществена проява.[1] Настаняването в ДВНМН е признато за лишаване от свобода, тъй като задържането в Дома представлява изолация, осъществява се в помещения, които са отделени с решетки и са постоянно заключени. Настаняването се осъществява от органи на изпълнителната власт, които действат в условията на оперативна самостоятелност.[2] В повечето случаи това е полицейски орган. То е с продължителност до 15 дни, а в изключителни случаи до 2 месеца. Настанените деца не могат да напускат помещенията, имат право на свиждане с външни лица и престой на открито, които се осъществяват без напускане на Дома. Бягството от него води до обявяване за общонационално издирване и евентуално до допълнително налагане на възпитателна мярка по реда на ЗБППМН. На практика домовете функционират като полицейски арести за деца. Схващането, че задържането в тези домове е лишаване от свобода не се оспорва от правителството и изрично е признато за такова от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ).[3]

Непълнолетното дете, задържано в ДВНМН, няма възможност да се защити срещу това задържане, особено ако то е в конфликт с родителя си. Така то няма възможност да изиска от органите на МВР документите, на основание на които е задържано. В тази ситуация е логично, че това непълнолетно дете би се възползвало от правото си на жалба и на правна помощ и би упълномощило адвокат, който да се снабди вместо него с тези документи. Органите на полицията обаче отказват да предадат каквито и да било документи на детето, както и на неговия адвокат, защото липсва съгласие на родителя. Затова адвокатът подава жалба в административния съд срещу отказа да се предоставят тези документи с аргумента, че отказът препятства правото на жалба на детето. Административният съд, на свой ред, е напълно в унисон с разбиранията на МВР, че децата нямат права, още по-малко техните адвокати и оставя без разглеждане така заведената жалба, тъй като непълнолетният е действал в нарушение на чл. 4 от ЗЛС. [4]

Административният съд изобщо не обсъжда нормите на ЗЗД, на Конвенцията за правата на детето или на Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ), на които се позовава адвокатът. Съгласно чл. 34 от ЕКПЧ всяко лице има право на жалба, когато са нарушени негови права, произтичащи от конвенцията. Правото на свобода и сигурност е едно от тях (чл. 5 от ЕКПЧ). От българския съд се очаква да познава развитията на правото – ЕКПЧ е ратифицирана от България през 1992 г., а ЗЗД действа вече 16 години. Тези два акта смекчават схващането, че децата не могат да извършват никакви правни действия без намесата на родителя. ЕСПЧ признава безусловно правото на всяко лице да се обърне до него, независимо дали по вътрешното право на държавата това лице е с ограничена дееспособност (чл. 34). В Конвенцията на ООН за правата на детето, ратифицирана от България през 1991 г., се признава правото на дете, лишено от свобода, на незабавен достъп до правна помощ, както и правото да оспорва законността на лишаването си от свобода пред съд или друг компетентен, независим и безпристрастен орган и на бързо решение по всякакви такива дела (чл. 37 г). Адвокатът е изложил тези международноправни норми в аргументацията си пред административния съд защо неговият клиент има право да се обърне до съда и без съгласието на родителя си, както и предимството, с което тези норми се ползват пред вътрешните, когато има противоречие между тях (чл. 5, ал. 4 от Конституцията). Съдът не ги взима под внимание и така международноправните актове остават пожелателни.

Идеята зад правото на децата на жалба и на правна помощ в ЗЗД, освен че е в унисон с правата на децата съгласно международноправните актове е, че именно съдът се явява гарант за висшия интерес на детето и той може, вместо родителя, да запази интереса на детето най-добре. Т.е. съдът възприема закрилящата роля на родителя. Законодателят е предвидил правото на децата на жалба и на правна помощ, защото, възползвайки се от тези свои права, децата ще бъдат защитени от съда и от адвоката им. Защитата, която се дава на децата е от по-високо ниво, тя е качествено различна, защото децата се ползват от юридическия ценз на безпристрастния съд и от юридическото образование на техния адвокат, който действа в интерес на детето. Законодателят е преценил, че детето може да изяви воля, въпреки че не е достигнало пълнолетие и тази воля трябва да получи по-висока степен на закрила, отколкото би било одобрението от страна на родител.

Трябва да сме способни да признаем, че родителят не винаги може най-добре да защити интереса на детето си. Случват се и ситуации, когато детето и родителят имат противоположни интереси. Както и в изложения казус родителят може да одобрява задържането на детето и да не разглежда настаняването му в ДВНМН като лишаване от свобода, но това не означава, че настаняването на деца в ДВНМН и липсата на възможност за обжалване на тази мярка не е противозаконна.

Едва с произнасянето на Върховния административен съд (ВАС)[5], детето беше "чуто" от съда и той призна правата по чл. 15, ал 8 от ЗЗД. ВАС отмени определението на АССГ и правилно намери, че всяко лице, комуто стане известно, че дете се нуждае от закрила следва да уведоми Дирекция "Социално подпомагане" или Държавна агенция за закрила на детето (чл. 7, ал. 1 от ЗЗД). ВАС също цитира нормата на чл. 15, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която децата, които са навършили 10-годишна възраст следва да се изслушват от съда при производства, които засягат техни права или интереси. Безспорно лишаването от свобода на дете попада в обсега на тази норма. Първоинстанционният съд не е сторил това и не е конституирал нито ДСП, нито ДАЗД като страни. Съдът също не е признал правата, произтичащи от чл. 15, ал. 8 от ЗЗД. С тези мотиви ВАС отмени определението на АССГ като неправилно.

По време на висящото производство пред българските съдилища непълнолетният П. заведе жалба пред ЕСПЧ поради липсата на възможност да обжалва пред съд задържането му в ДВНМН. Съгласно чл. 5, ал. 4 от ЕКПЧ всеки, който е лишен от свобода, има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съд, а съдът е длъжен да се произнесе в кратък срок като нареди неговото незабавно освобождаване. ЕСПЧ не изисква приподписване от родител и признава безусловно правото на жалба и на недееспособни лица по българското право – именно, защото счита, че той се явява висш гарант за спазване на правата и свободите, произтичащи от конвенцията. При комуникацията на жалбата на българското правителство, ЕСПЧ задължи всички документи, свързани със задържането на П. в ДВНМН да му бъдат представени. Това беше и първият случай, в който П. и неговият адвокат се запознаха с тези документи.

Всичко, описано по-горе поставя два отделни въпроса. Единият е юридически и илюстрира нуждата от либерализирането и осъвременяването на законодателсвото по отношение на правоспособността и дееспособността на лицата по българското право. Нещо, което за огромно съжаление не е предвидено в проекта за Закон за физическите лица и мерките за подкрепа, който предвижда да отмени изцяло ЗЛС.[6] В тази си част законопроектът повтаря режима от 1949 г. и така обрича реформата в детското правосъдие на непълна.

Вторият въпрос има философски характер и показва нуждата от възприемане на децата като равноправни субекти, които се нуждаят от помощ и закрила, но не и от пълното им лишаване от права. Защото яростното отказване на права, което се наблюдава от страна на българския съд, но и от страна на родителите, разкрива третирането на децата като неравни субекти, които по презумпция не могат да се грижат за своите си работи. Но въпросът защо самият български съд не се възприема за компетентен да защити интереса на детето, а намира за единствен компетентен родителя може да бъде тълкуван единствено в посока на чувство на собственост, което обществото ни има към децата. За илюстрация, невъзможността на децата да обжалват задържането им в ДВНМН не съществува по отношение на пълнолетните лица. Те имат право да обжалват задържането им и съответно да бъдат чути от съд и евентуално освободени по реда на чл. 72 от Закона за Министерство на вътрешните работи.

В тази разлика в третирането на задържаните пълнолетни и непълнолетни лица се намира наблюдението, че законодателят е допуснал, че органите за законност могат да са допуснали грешка по отношение на пълнолетното лице и то получава по-висока закрила. Законодателят е допуснал, че задържането на пълнолетно лице може да бъде незаконосъобразно и това лице следва незабавно да бъде освободено, но по отношение на непълнолетно лице презумпцията е, че действията на полицейските органи са всякога безгрешни. Ако и да са грешни, тези действия не са укорими. Допускаме, че грешките спрямо децата не са равни на грешките спрямо пълнолетните. Това е плод на морално остаряла правна система и провокира нуждата от конструктивен обществен дебат и съответна промяна в законодателството.

 


[1] В българското законодателство не се съдържа дефиниция, въпреки че противообществените прояви са основание за лишаването от свобода на малолетните и непълнолетните.

[2] Вж. Правилник за организацията и работата на ДВНМН (1998 г.), чл. 8, ал. 2.

[3] Вж. ЕСПЧ, А. и други с/у България, жалба № 51776/08, решение от 29 ноември 2011 г., § 120.

[4] Вж. Определение на АССГ № 4222 от 29.07.2015 г.

[5] Вж. Определение на ВАС № 11106 от 26.10.2015 г.

[6] Законопроектът може да бъде изтеглен от: http://www.justice.government.bg/15/

 

Коментари от FACEBOOK
Коментари от правен свят
   Започни с:  Първите  |  Последните  
6
|
нерегистриран
17 март 2016, 17:20
2
0
Точно, че има противоречие в уредбата, признато и от ВАС, та и нуждата от промени в законодателството. Разгледайте как е из европейските страни, именно на какво имат право непълнолетните, а не кога настъпва пълнолетието.
5
охо бохо
|
нерегистриран
17 март 2016, 16:15
3
-2
Никой нормален родител не мисли лошото на децата си,поради това прави всичко според силите си за тяхното отглеждане и възпитание до навършване на пълнолетие и дори и след това.
Законодателят е уредил изключително житейски мъдро статусът на малолетното и непълнолетното дете,а всякакво човъркане в тях ще доведе до огромни проблеми за обществото ни и за деградация на подрастващите непълнолетни.

Имам предвид много по-голяма и опасна деградация от тази ,която виждаме.
4
|
нерегистриран
17 март 2016, 13:35
5
-1
Разбира се, че децата трябва да имат ефективни средства за защита на основните си права, което включва и разумни законодателни решения в случай на конфликт на интереси между децата и родителя.
Не знам защо обаче авторката толкова държи да генерализира, че българското общество имало чувство на собственост над децата. Това е същото като да кажеш, че "циганите крадат" - нещо, което БХК ни учи, че е лошо да казваме. Аз пък нямам чувство на собственост над децата си и подкрепям развитата теза в статията. Постоянният хейт по адрес на "българите" и "българското общество", толкова характерен за БХК, лази по нервите и отблъсква обществото.
3
123
|
нерегистриран
17 март 2016, 09:53
5
0
Това се отнася и до съдиите, които се произнасят
2
123
|
нерегистриран
17 март 2016, 09:52
6
-5
Адв. Адела Качаунова има ли деца?! Ако отговорът й е "ДА" ща приема становището й, ако е "НЕ" тогава с интерес ще чуя мнение на юристи с деца тинейджъри
1
пол
|
нерегистриран
17 март 2016, 09:22
3
-2
Чета и чакам с интерес коментарите.
Доколкото съм чул пълнолетието настъпва някъде по света и след навършване на 19,21г.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
Име
Коментар
Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3
Снимка 4
Снимка 5
Снимка 6
Въведете буквите и цифрите от кода в дясно