Обзор
Решенията на Европейския съд по правата на човека срещу България през 2012 г.
Съдът все повече е склонен да се оттегли от отделни сфери на защита, най-вече когато става въпрос за относителни права, за да не разгневи прекалено държавите – членки. Затова насочва внимание предимно върху драстични нарушения на правото на живот, на забраната за изтезания и на различни хипотези на лишаване от свобода
Решенията на Европейския съд по правата на човека срещу България през 2012 г.

Годината, която си отива, е по специфичен начин "знакова" в областта на правата на човека. Преди 20 години, на 7 септември 1992 г. Европейската конвенция за правата на човека влезе в сила за нашата страна и стана част от националното ни законодателство. Напълно уместно е да търсим равносметка - какво научихме за тези 20 години, променихме ли законодателството и практиката си така, че да ги съобразим с изискванията на Съда. Не по-малко важно е да се опитаме да оценим самата практика на Европейския съд по правата на човека и от друга гледна точка – доколко тя е адекватна на създадените от самия него стандарти и не се ли отклонява той от своите позиции така, че да измени на предназначението си и на заложените в самата Конвенция идеи и принципи на нейните създатели.

През току-що отминалата 2012 г. Европейският съд постанови 64 решения по основателността на 73 жалби[1], депозирани срещу България[2]. От тях 8 са от комитет от трима съдии (което означава, че става въпрос за повтарящи се нарушения и добре установена практика по подобни оплаквания), а останалите 52 – от отделение от седем съдии.

В тези числа не се включват решенията по допустимост – общо 54. С част от тях са одобрени приятелски споразумения или едностранни декларации на правителството (в случаите, когато то изразява готовност по своя инициатива да признае допуснатото нарушение и да изплати обезщетение, независимо от становището на жалбоподателя). През 2012 г. Европейският съд постанови 20 такива решения, голяма част от които обединиха за общо разглеждане по няколко жалби и така балансът на прекратените производства на това основание беше чувствителен – общо 124 жалби бяха решени. В болшинството от случаите това бяха оплаквания, свързани с  нарушения на правото на справедлив процес в разумен срок и липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита - както по наказателни, така и по граждански дела (чл.чл. 6§1 и 13). По други 15 жалби Съдът прекрати производството поради липса на комуникация с жалбоподателя след като е бил поканен да представи отговор на становището на Правителството. В останалите 19 решения (от общо посочените 54) Европейският съд намери, че жалбите са недопустими или неоснователни.

Анализът на решенията по основателност (а това са именно тези, за които преди всичко съобщават медиите) сочи, че Съдът е констатирал нарушения по голяма част от повдигнатите оплаквания, които обхващат почти всички текстове на Конвенцията. По почти половината от жалбите (34) са установени повече от едно нарушение, като най-често второто е по чл. 13 – липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита при констатирано вече нарушение на едно от основните права (най-често в комбинация с правото на справедлив процес в разумен срок, но така също и с чл. 3 и с чл. 8).

Едва по 4 жалби Съдът е намерил, че оплакванията са допустими, но неоснователни. Сред тях си заслужава да се спомене преди всичко твърде спорното решение по делото Христозов и други, което е постановено с няколко особени мнения (2 по чл. 2 и чл. 3 и 3 по чл. 8)[3]. Жалбоподатели са 10 лица с различни онкологични заболявания в терминален стадий, част от които не успяват да дочакат решението на Съда. Те са поискали от властите да им разрешат да опитат лечение с експериментален препарат, изготвен от канадска фармацевтична компания, който към онзи момент не е разрешен за прилагане в нито една държава, но в редица страни е била допускана неговата "палиативна употреба" (достъп до неразрешени лекарствени продукти извън клинични изпитвания за някои пациенти, и по-специално за тези, които са неизлечимо болни). Жалбоподателите са твърдяли, че националните власти, чрез начина, по който  регламентират продажбата и употребата на лекарствени средства, отказват на лица, които се намират в терминален стадий на заболяването си и които безуспешно са опитали всички традиционни медицински интервенции, по изключение да използват нерегламентирани медикаменти, макар че в много европейски страни тези въпроси са уредени по-гъвкаво за лица, които са неизлечимо болни. Отказът на властите да им позволи да използват продукта според тях е бил в нарушение на правото им на живот, тъй като те не са изпълнили позитивните си задължения. Въпросът в техния случай е дали държавата е предприела необходимите стъпки за опазване на живота на тези, които са под нейна юрисдикция. Наред с това те повдигат оплакване, че отказът да им бъде разрешено по изключение да ползват нерегламентирани медикаменти след като традиционните методи на лечение са се оказали изцяло неефективни, по своето естество представлява нехуманно и нечовешко третиране, както и че така е било ограничено неправомерно правото им на личен живот.

Европейският съд намира, че и трите оплаквания са допустими, но неоснователни, тъй като държавите нямат толкова широки позитивни задължения нито по чл. 2, нито по чл. 3  и че националните власти най-добре могат да преценят по какъв начин да уредят съответната материя. Колкото до чл. 8, Европейският съд изтъква, че в настоящия случай е  трябвало да се намери точният баланс между конкуриращите се интереси на  отделния индивид и на обществото като цяло. Българските власти избрали да балансират между конкуриращите се интереси, като са позволили на пациенти, които не могат да бъдат задоволително лекувани с разрешени лекарствени продукти, включително и на неизлечимо болни пациенти като жалбоподателите, да  получат  при определени условия лекарствени продукти, които не са били разрешени в България, но само ако тези продукти вече са разрешени в друга държава на ЕС. При търсенето на тази съразмерност Европейският съд не намира нарушение на българските власти. Този подход на предоставяне на безгранична свобода на преценка на съответната държава ще установим и в други решения на Европейския съд от тази година.

Прегледът на установените нарушения по отделни  текстове на Конвенцията сочи, че преобладават тези, които са свързани с наказателно-правната материя. По 10 от жалбите е установено нарушение на чл. 3 (забрана на изтезанията), по 13 – нарушение на правото на справедлив процес в наказателните му аспекти, по 6 – на правото на свобода и сигурност. Част от оплакванията за нарушение на правото на личен живот произтичат от нарушеното право на неприкосновеност на кореспонденцията между затворник и адвокат. Тук следва да се вземе предвид утвърдилата се нова политика на Европейския съд за приоритетно разглеждане на отделни групи дела, което вече не е свързано с поредността на постъпилите жалби, а с важността на поставените в отделни жалби проблеми и стремежа на тази международна институция да предотврати повтарящи се нарушения при констатиран сериозен нов проблем или да се намеси в ситуации, които не търпят отлагане. По тази причина не е учудващо, че с предимство са разглеждани и жалби, които са регистрирани сравнително неотдавна[4].

Не се наблюдават промени в сравнение с последните няколко години по повод констатацията, че най-многочислени са установените нарушения на правото на справедлив процес в двата му аспекта – наказателен (13) и граждански (12). Най-често то е свързано с неспазването на разумния срок – по 6 нарушения, както за оплакванията по наказателни, така и за тези по граждански дела.

Сред установените нарушения на чл. 2 (право на живот)  и на чл. 3 (забрана за изтезания) се откроява един системен проблем, който продължава да тревожи нашето общество – прекомерната употреба на сила от полицията и липсата на ефективно разследване от страна на държавата на такива неприемливи актове на насилие. През 2012 г. пет са решенията, в които Европейският съд установява подобни нарушения[5]. Сред тях бих откроила решението по жалбата Димов и други[6], по която Европейският съд приема, че властите са прибягнали до използването на експлозиви и снаряди без да е била доказана тази необходимост с оглед ситуацията. Наред с това той изтъква, че е неприемлива, с оглед критериите на чл. 2, въведената в националното законодателство забрана да бъдат разпитвани полицейските служители, включени в отряда за борба с тероризма. Европейският съд отбелязва, че вече нееднократно е установявал и по други български дела, че отказът да бъдат разпитани като свидетели преките участници в акцията води до неефективност на самото разследване - Rashid v. Bulgaria (no. 47905/99, §§ 63‑65, 18 January 2007); Vachkovi (  no. 2747/02, 8 July 2010, §§ 81‑83 and 87‑89),  Hristovi v. Bulgaria, no. 42697/05, §§ 88‑91, 11 October 2011).  Очевидно обаче тази поредна констатация не е достатъчна за българските власти, които 12 години след първото решение, в което са установени нарушения както на материалните, така и на процесуалните аспекти на чл. 2 от страна на полицията[7], все още не могат (или не желаят) да предприемат необходимите законодателни и практически мерки, за да не се стига до подобни драстични нарушения. Нещо повече – като че ли подобно поведение от страна на органите на реда в последните няколко години се стимулира и насърчава съвсем официално.

Друг сериозен проблем, който се откроява във връзка с нарушенията на чл. 2 и чл. 3, е този за неефективността на проведеното разследване на случаи на причинена смърт (умишлена или по непредпазливост)[8] или на различните аспекти на нечовешко или унизително третиране.[9] Тук би следвало да се открои случаят на Бисер Костов, на когото били нанесени средни телесни повреди от собственик на супермаркет и неговия управител, които го заподозряли (както се оказва впоследствие неоснователно), че е откраднал малка бутилка водка на стойност 1.20 лв. В резултат на побоя той е приет в болница с 10 счупени ребра, увреждания на белите дробове и бъбреците и други тежки контузии, където претърпява сериозна операция и престоява две седмици. Срещу извършителите не е повдигнато обвинение за причинените му средни  телесни повреди. С четири последователни и идентични по мотивите си постановления прокурор от Окръжната прокуратура в Ямбол прекратява производството с мотива, че не са налице достатъчно доказателства, че именно посочените от жалбоподателя лица са му причинили уврежданията. Европейският съд установява нарушение на процедурните аспекти на чл. 3 поради неизпълнението  на  позитивните задължения на държавата. Той изтъква, че при оплакване за упражнено насилие от частни лица, задължението на държавите, произтичащо от чл. 1 на Конвенцията, се състои в това да проведат независимо официално разследване по случая. По оплакването на Бисер Костов такова не само че не е проведено, но е отхвърлена жалбата му за отвод на предубедения прокурор, а извършената проверка от страна на Върховната касационна прокуратура не приключва с мнение за търсене на дисциплинарна отговорност на прокурора (междувременно повишен в ранг и длъжност), тъй като според неговия пряк  ръководител, той бил добър професионалист, а отказът да се повдигне обвинение в конкретния случай не бил умишлен.

Сред решенията, в които се установява нарушение на правото на свобода и сигурност – чл. 5 от Конвенцията (по 6 жалби), безспорно може да бъде откроено решението на Голямото отделение на Европейския съд по делото Станев[10]. През 2000 г.  и 2001 г. жалбоподателят, жител на Русе, по искане на близките му е признат  за ограничено дееспособен и е поставен под ограничено запрещение поради диагноза шизофрения. Никой от роднините му не пожелал да стане негов попечител, затова през 2002 г. органът по настойничеството и попечителството (кметът на общината) определил служебно общински служител да изпълнява тази функция. На 10 декември 2002 г. последният настанил жалбоподателя в дома за душевноболни в с. Пастра, община Рила, без да  го информира и да вземе неговото съгласие. Оттогава той живеел там и  негов попечител станал директорът на дома.

С решението си от 10 януари 2012 г. Голямото отделение установява три нарушения на чл. 5:

  • нарушение на чл. 5§1е поради незаконното ограничаване свободата на жалбоподателя – не е взето съгласието му при настаняването, няма определен срок за престой, няма  възможност за преразглеждане на диагнозата му и периодично освидетелстване, макар че не са представени доказателства, че поведението му е опасно за самия него или за околните;
  • нарушение на чл. 5§4 поради това, че жалбоподателят не е имал право директно да сезира съда по повод настаняването му в заведение и  за преразглеждане на наложеното му ограничение. Съдът изтъква, че в националното законодателство не е прието, че настаняването в заведения за психично болни лица е вид лишаване от свобода. Поради това не е предвидена никаква възможност и за периодичен контрол от страна на съдилищата  дали не са се променили предпоставките, станали основание за настаняване в заведение;
  • нарушение на чл. 5§5 поради това, че в националното законодателство не е предвидена възможност да се претендира обезщетение за незаконното задържане/лишаване от свобода на жалбоподателя.

По това дело Съдът установява нарушения и на чл. 3 в неговите материално-правни аспекти поради мизерните битови условия в дома за душевно болни в с. Пастра, както и на чл. 13 във връзка с чл. 3 и на чл. 6 поради липсата на достъп до съд.

Сред нарушенията по чл. 8, които са констатирани по 16 жалби, най-често срещаните са свързани с нарушаването на неприкосновеността на кореспонденцията между затворник и адвокат, чиято причина се криеше в отменения вече Закон за изпълнение на наказанията (в 6 случая), незаконното използване на специални разузнавателни средства или отказът да се предостави информация на заинтересованото лице дали е било обект на СРС (в 4 случая). По две дела е установено нарушение на правото на неприкосновеност на личния живот поради неизпълнението на позитивните задължения на държавата да проведе ефективно разследване на изнасилване по отношение на две малолетни момичета.[11]

Сред решенията, по които е установено нарушение на чл. 8, безспорно следва да бъде откроено това по делото Йорданова и др. за случая с опитите на Софийската голяма община да изсели ромите, живеещи в квартал "Баталова воденица"[12]. През септември 2005 г. кметът на района издава заповед, по силата на която 180-те живеещи в квартала следва да напуснат домовете си в 7-дневен срок. На 28 септември 2005 г. представители на комитет от живеещите в кв. "Баталова воденица" роми и Софийската община подписват споразумение, в което кметът се ангажира да предостави на тези лица алтернативни жилища, след което постройките в квартала да бъдат разрушени.
Втори опит да бъдат отстранени незаконно обитаващите района роми е предприет през юни 2006 г., но под натиска на членове на Европейския парламент опитът е осуетен. Третият опит е направен през юни 2008 г., когато е поставено съобщение до жителите на квартала, че ако не напуснат доброволно домовете си, ще бъдат изгонени насила, тъй като заповедта от септември 2005 г. не е отменена и следва да бъде изпълнена. На 8 юли Европейският съд, основавайки се на чл. 39 от своя Правилник, указва на българското правителство, че жалбоподателите не трябва да бъдат гонени от домовете им до 23 юли 2008 г., в който срок Правителството е задължено да предостави на Съда цялата относима към случая информация. След като изпълнението на заповедта за изселване на жителите на квартала е спряна, Съдът отменя привременната мярка по чл. 39. В своето решение от 24 април 2012 г. Съдът отбелязва, че, макар и правителството да няма задължение да осигурява домове на всички свои граждани (подобни позитивни задължения за държавите не съществуват), то не е доказало и че опразването на терена е належащо поради важни обществени нужди точно в онзи момент. От друга страна, не са предприети и никакви позитивни действия, за да бъде променен статутът на тези лица и те като социално слаби да получат правото да кандидатстват за настаняване в общински жилища, особено за тези от тях, които са особено уязвими. Съдът изтъква, че неравностойното положение на социалната група, към която принадлежат жалбоподателите, е трябвало да бъде взето под внимание от властите.

 Другата група дела, които могат да бъдат откроени в практиката на Европейския съд от тази година, са свързани с установени нарушения на правото на мирно ползване на собствеността – по чл. 1 от Първия допълнителен протокол (по 11 жалби). Почти всички решения (с изключение на три) третират реституционни проблеми, свързани със ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ, ЗВСВНОИ по ЗПИНМ, ЗТСУ и др. Тук бих откроила на първо място решението по обединените за общо разглеждане три жалби по делото Петкова и др.[13], в което Европейският съд установява системен проблем във връзка с прекомерно бавната реституция на земеделските земи. Той се позовава на редица предходни свои решения, в които се е произнесял по подобни проблеми[14]. Съдът не приема възражението на правителството, че в случая жалбоподателите не са имали "собственост" по смисъла на Конвенцията, нито "легитимно очакване", тъй като самото национално законодателство им признава такива права. Европейският съд отбеляза, че проблемът, повдигнат от жалбоподателите, е повтарящ се и изразява мнение, че българските власти трябва да предвидят конкретни срокове за приемането и изпълнението на административните решения (на поземлените комисии, респ. - на общинските служби по земеделие и гори), необходими за завършване на процеса на реституция на земеделска земя. Той изтъква прекомерната продължителност на реституционната процедура, продължила между 13 и 17 години по разглежданите от него жалби и намира, че при цялата сложност на земеделската реституция принципът на пропорционалност не е бил спазен и държавата не може да оправдае преследването на легитимна цел в полза на обществото чрез накърняването интересите на жалбоподателите.

Другото  решение, което заслужава внимание, е по жалбата на Явашеви и др.[15] Жалбоподателите са трима братя, на които през 1992 г. община Габрово възстановява, на основание ЗВСОНИ, имота, принадлежал на техния баща, в който били построени фабрика, други помощни сгради, както и къща за семейството им. След национализацията му, от началото на 60-те години в сградите се помещавало едно от общинските училища. Имотът бил отписан със заповед на кмета на 30 ноември 1992 г., а общината  започнала да плаща наем за него. В края на 90-те години общинският съвет на свое заседание взема решение да изкупи имота от жалбоподателите. Изпълнението на това решение е спряно от областния управител, а впоследствие то е отменено от Върховния административен съд (ВАС). От 2001 г. общината преустановява плащането на наем. В хода на започналото от жалбоподателите съдебно производство по повод неплащането на наемните вноски общината предявява инцидентен установителен иск, в който твърдяла, че заповедта на кмета за възстановяване на имота  е нищожна, тъй като той не подлежал на реституция. Районният и окръжният съд отхвърлят установителния иск на общината и уважават този на жалбоподателите, но ВКС уважава инцидентния установителен иск, отменя решенията на долните инстанции и връща делото за ново разглеждане със задължителни указания, като пприема, че имотът по своето предназначение бил публична общинска собственост, поради което не подлежал на реституция, независимо от разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от ЗВСОНИ. В резултат на това искът на жалбоподателите бил отхвърлен, а общината била призната за собственик. Последвало съдебно производство по предявен от общината иск за връщане на недължимо платените суми за наем. Към настоящия момент то все още е висящо.

Жалбоподателите повдигат оплакване, че лишаването им от собственост не е било "съгласно условията, предвидени в закона", поради което им се дължи или връщане на собствеността, или заплащане на нейната равностойност. Европейският съд намира, че жалбоподателите са имали собственост, съгласно стандартите на Европейската конвенция и тя не е била оспорвана в продължение на години. Същевременно обаче той приема, че след като националните съдилища са достигнали до извода, че тази собственост неправилно им е била възстановена, то очевидно е била допусната грешка, но с нея е бил нарушен единствено балансът между интересите на обществото и на жалбоподателите. С този свой извод на практика Европейският съд изпада в противоречие със самия себе си и излъчва изключително обезпокоителен сигнал към националните власти, който би могъл да причини изключително голяма правна несигурност.  След това решение пред  властите се открива безграничната възможност да национализират отново възстановени вече имоти, приемайки, че те по своето предназначение са публична държавна собстевност и не подлежат на реституция. Остава без отговор въпросът: ако решенията на българските съдилища действително бяха в унисон с националното ни законодателство, как и защо бяха възстановени множество сгради, които бяха използвани в последните 50 години за детски градини, болници, театрални сгради, пожарни и пр.; какъв е бил смисълът на нормата на чл. 6, ал. 3 от ЗВСОНИ, съгласно който, когато недвижимите имоти се използват за детски ясли, детски градини, училища и здравни заведения, за тях се заплаща наем на новите собственици в продължение на три години. Съдът не даде отговор и на още един изключително съществен въпрос: няма ли да бъде прекомерно и непосилно бреме за жалбоподателите осъждането им да заплатят получените вече наеми, след като се оказва, че основанието за изплащането им е отпаднало?

Отстъплението и противоречието в практиката на Европейския съд се наблюдава не само по делата за нарушено право на собственост[16]. Такива могат да бъдат посочени и по други текстове на Конвенцията, като общото е това, че като че ли Съдът все повече е склонен да се оттегли от отделни сфери на защита най-вече когато става въпрос за относителни права, за да не разгневи прекалено много държавите – членки. Затова той основно насочва вниманието си предимно върху драстични нарушения на правото на живот, на забраната за изтезания и на различни хипотези на лишаването от свобода. Най-разочароваща е политиката му по отношение на прилагането на чл. 6 в неговите гражданскоправни аспекти. Анализът на практиката му от последната година сочи, че той е редуцирал правото на справедлив процес единствено до проблемите, свързани с достъпа до съд и до неизпълнението на влязло в сила решение, а в отделни случаи е склонен да се произнесе и при нарушаването на принципа на правната сигурност. Всички останали въпроси, които се включват в съдържанието на това право и фигурират в коментарите по приложението на Конвенцията и в анализите на практиката на самия съд, са тотално елиминирани. Стига се дотам, че за правилна се приема позицията на националния съд дори и в случаи, когато тя е в явно противоречие с националния закон. В стремежа си да не би да изиграе ролята на четвърта инстанция или да му бъдат възложени подобни функции, съдът премина в обратната крайност, ограничавайки отвъд необходимото приложното поле на чл. 6.  Няма как иначе да се обясни обявяването на оплаквания по чл. 6§1 за неоснователни в жалбите на  Мейрелес (по повод решението за  предоставяне родителските права на бащата, тъй като не било доказано, че той упражнявал насилие върху майката при наличие на осъдителна присъда в този смисъл)[17], на Ненкова –Лалова (по повод дисциплинарното й уволнение макар и процедурата по КТ да не е била спазена)[18], на Здравко Станев, осъден да заплати по граждански искове сумата от 16 900 лв. в производство по чл. 78а НК.

Разочарованието от някои от решенията на Европейския съд по правата на човека   не ме е направило тотален песимист и все още вярвам, че може би това е един от малкото външни стожери, които продължават да играят ролята на коректив на политиката на отделните национални органи, когато последните си позволят да пренебрегнат поетите по Конвенцията задължения да са гарант за опазване правата на своите граждани.


[1]Привидното несъответствие в цифрите се дължи на факта, че в пет от случаите няколко жалби са обединени за общо разглеждане и по тях е постановено едно съдебно решение – бел.моя-Св.М.

[2]През 2011 г. Европейският съд постанови 62 решения по 73 жалби - виж http://www.legalworld.bg/show.php?storyid=25327

[3] Case of  Hristozov and Others v. Bulgaria (Applications nos . 47039/11 and 358/12),13 November  2012

[4] Affraire Meirelles c. Bulgarie (requête no 66203/10), Case of Madah and Others v. Bulgaria  (Application no  45237/08), Affaire Rahmani et Dineva c. Bulgarie (Requête no  20116/08)

[5] Case of Filipovi v. Bulgarie (Application no 24867/04); Case of Dimov and  Others v. Bulgaria (Application n° 30086/05); Case of Lenev v. Bulgaria (Application no 41452/07); Affaire  Dimitar  Dimitrov c. Bulgarie(Requête no 18059/05); Affaire Iordan Petrov c. Bulgarie (Requête no 22926/04)

[6] Case of Dimov and  Others, решение от 6 ноември 2012 г.

[7] Case of Velikova v. Bulgaria (Application no. 41488/98), 18 May 2000           

[8] Affaire Dimovi c. Bulgarie (requête n° 52744/07); Affaire  Yotova c. Bulgarie (Requête no  43606/04); Affaire Iliya Petrov c. Bulgarie (Requête no 19202/03)

[9] Case of Biser Kostov v. Bulgaria (Application no 32662/06), Case of P.M. v. Bulgaria(Application no. 49669/07); Affaire M.N. c. Bulgarie (requête no 3832/06).

[10] Case of Stanev v. Bulgaria Application no 32662/06)

[11] Case of P.M. v. Bulgaria(Application no. 49669/07); Affaire M.N. c. Bulgarie (requête no 3832/06).

[12] Case of Yordanova et autres v. Bulgaria (Application no.  25446/06)

[13] Case of Petkova and  athers v. Bulgaria (Applications nos  19130/04, 17694/05 and 27777/06)

[14] Lyubomir Popov v. Bulgaria (no. 69855/01, §§ 83-88 and 92-92, 7 January 2010), Vasilev and Doycheva v. Bulgaria (no. 14966/04, §§ 19-23, 31 May 2012; Naydenov v. Bulgaria, no. 17353/03

[15] Case of Yavashev and  Others v. Bulgaria (Application n° 41661/05)

[16] Тук ми се ще да отбележа противоречието в неговата практика и по идентични случаи – така например, по делото Белев и др. (в което бяха  обединени за разглеждане 42 жалби на бивши работници на рафинерията "Плама") Съдът прие, че на жалбоподателите се дължи обезщетение за имуществени вреди не само до размера на главницата, но и на лихвата, поради което им я присъди в пълен размер. В решението  Hristova et autres c. Bulgarie  (Requêtes nos  11472/04, 40590/08) той отхвърли претенцията за лихва, изтъквайки, че рафинерията все още разполагала с имущество (4 години след първото си решение!), поради което теоретично било възможно жалбоподателите да получат обезщетение.

[17] Affraire Meirelles c. Bulgarie (requête no 66203/10)

[18] Case of Nenkova-Lalova v. Bulgaria (Application  no 35745/05)

 


Коментари от FACEBOOK
Коментари от правен свят
   Започни с:  Първите  |  Последните  
30
******
|
нерегистриран
04 май 2013, 07:33
0
0
Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше вулгарни, нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.
29
******
|
нерегистриран
03 май 2013, 03:13
0
0
Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше вулгарни, нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.
27
Ellen
|
нерегистриран
26 април 2013, 05:24
0
0
26
Coralee
|
нерегистриран
24 април 2013, 07:00
0
0
25
Elouise
|
нерегистриран
24 април 2013, 07:00
0
0
24
Xaria
|
нерегистриран
21 април 2013, 13:44
0
0
23
Heaven
|
нерегистриран
21 април 2013, 13:44
0
0
22
Bette
|
нерегистриран
20 април 2013, 05:42
0
0
21
Monkey
|
нерегистриран
18 април 2013, 20:10
0
0
19
Kory
|
нерегистриран
17 април 2013, 19:06
0
0
ТВОЯТ КОМЕНТАР
Име
Коментар
Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3
Снимка 4
Снимка 5
Снимка 6
Въведете буквите и цифрите от кода в дясно